Дочу се странен звук. От тавана се спусна синьо-бял лъч и проби дупка с размерите на топка за голф в мраморния под на по-малко от два метра от инвалидната количка. Във въздуха се понесе струйка дим, от него се разнасяше миризма, напомняща свежестта на въздуха след преминала градушка. За миг Еди и Сузана ужасено се спогледаха, без да издадат нито звук, сетне младежът се втурна към устройството и натисна бутона.
— Грешиш! Наистина сме от Ню Йорк! Само преди няколко седмици преминахме през вратите и се озовахме на брега.
— Вярно е — обади се Сузана. — Кълна се, че той казва истината!
Настъпи тишина. Отвъд преградата се извисяваше розовият корпус на Блейн. Предното му стъкло сякаш се взираше в тях като изцъклено стъклено око. Чистачката напомняше леко притворения клепач на намигащ човек.
— ДОКАЖИ ГО — най-сетне заяви Блейн.
— Боже мой, как да му докажа? — обърна се Еди към младата жена.
— Не зная.
Младежът отново натисна бутона.
— Статуята на свободата говори ли ти нещо?
— ПРОДЪЛЖАВАЙ. — Сега гласът на Блейн беше по-неуверен, сякаш той започваше да се разколебава.
— Емпайър Стейт Билдинг! Борсата! Световният търговски център! Кони Айлънд! Рейдио Сити! Ийст Вил…
Блейн го прекъсна… Сетне, колкото и да беше невероятно, от устройството се разнесе провлеченият глас на Джон Уейн.
— ДОСТАТЪЧНО, СТРАННИКО, ВЯРВАМ ТИ.
Еди и Сузана се спогледаха — изглеждаха едновременно объркани и поуспокоени. Ала в този миг Блейн заговори и гласът му отново беше студен и изпълнен с безразличие:
— ЗАДАЙ МИ ВЪПРОС, ЕДИ ДИЙН ОТ НЮ ЙОРК, НО СЕ ПОСТАРАЙ ДА Е УМЕСТЕН. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СЪС СПЪТНИЦАТА ТИ ЩЕ УМРЕТЕ, НЕЗАВИСИМО ОТКЪДЕ ИДВАТЕ.
Сузана откъсна очи от домофона, погледна към Еди и прошепна:
— Какво иска да каже?
— Нямам и най-малка представа — поклати глава младежът.
28
Стаята, в която Гашър завлече Джейк, напомни на момчето за подземие, където се съхранява ракета „Минътмен“ и което е било обзаведено от пациентите на някоя лудница; донякъде приличаше на музей, на всекидневна и на убежище на хипита. Над тях в празното пространство висеше куполообразен таван, стените под тях се спускаха на около триста метра дълбочина и завършваха със също така заоблено дъно. Върху стените бяха монтирани вертикални неонови лампи, от които струяха червени, сини, зелени, жълти, оранжеви и розови светлини. Разноцветните светлини се събираха в дъното и в горната част на шахтата и блестяха като дъги.
Джейк се огледа и разбра, че действително се намират в шахта. Помещението беше разположено в горната третина на огромното капсулообразно пространство, подът беше заменен от ръждясала метална решетка, върху която тук-там бяха застлани килими, които приличаха на турски (по-късно Джейк научи, че ги изработвали в графство, наречено Кашмин). Краищата им бяха затиснати с куфари с метален обков, високи лампи или с тежки кресла с извити крачета. В противен случай килимите щяха да се развяват като хартиени ленти, привързани към вентилатор, тъй като отдолу непрекъснато прииждаше мощен поток от топъл въздух. От вентилационните отвори пък лъхаше студена въздушна струя, която преминаваше на около метър над Джейк. На срещуположната стена на стаята имаше врата, подобна на онази, през която бяха влезли, и момчето предположи, че отвъд нея продължава подземният коридор, следващ пътя на Лъча.
В помещението се намираха шестима души — четирима мъже и две жени. Джейк предположи, че те са командирите на Беловласите… ако изобщо бяха останали достатъчно техни представители, че да се нуждаят от върховно командване. Нито един от присъстващите не беше млад, но шестимата още бяха в разцвета на живота си. Те любопитно изгледаха Джейк, който смаяно се взираше в тях.
В центъра на стаята стоеше огромно кресло, напомнящо трон. На него, преметнал крак през страничната облегалка, се беше настанил човек, който приличаше едновременно на викинг и на великан от приказка. Беше гол до кръста, едрите му мускули играеха под гладката му кожа. Около бицепса му имаше сребърна гривна, през рамото му беше прехвърлен ремък, на който висеше ножница, а на шията му се виждаше странен амулет. Носеше тесни кожени панталони, които беше напъхал във високите си ботуши. Единият ботуш беше превързан с жълт шал. Русата му коса, която вече започваше да побелява, падаше почти до средата на мощния му гръб; зелените му любопитни очи напомняха на очите на котарак, когото изминалите години са направили по-мъдър, но който още не е толкова остарял, че да се отрече от изтънчената жестокост, типична за котешкия род. На гърба на креслото беше окачен на ремък много стар модел автомат.