Ко безмълвно го гледаше, не произнасяше дори името на Джейк. Стрелецът не знаеше дали животинчето го е разбрало, но нямаше смисъл да губи време в размишления. Пусна го във вентилационната шахта, а зверчето подуши остатъците от мъха и деликатно кихна. Сетне спря и озадачено впери в Роланд странните си очи. Въздушното течение разрошваше дългата му копринена козина.
— Отиди, огледай и се върни — шепнешком повтори Стрелецът, а Ко се скри в мрака, като се движеше безшумно.
Роланд отново извади револвера си от кобура и зачака, като си мислеше, че на драго сърце би се разменил с животинчето — очакването му късаше нервите.
Ко се върна след около три минути. Стрелецът го измъкна от вентилационния отвор и го сложи на пода. Зверчето протегна дългия си врат и го погледна.
— Колко души видя? — нетърпеливо го попита Роланд.
В продължение на една безкрайна дълга минута Ко не отговори и продължи тревожно да го наблюдава. После неуверено вдигна лапа, показа нокти и ги погледна, като че се опитваше да си спомни решението на трудна задача. След миг започна да почуква по стоманения под.
Едно почукване… две… три… четири. Прекъсна за секунда, последваха още две почуквания. Ко спря за втори път и наведе глава, все едно беше дете, което се опитваше да проумее неразбираема фраза. Сетне за последен път тропна с нокти по пода, погледна към Роланд и излая:
— Ейк!
Шестима Беловласи… и Джейк.
Стрелецът вдигна животинчето, помилва го и му прошепна:
— Браво! — Беше изненадан и безкрайно благодарен. Беше се надявал на някакъв отговор, но резултатът беше смайващ. Дори не му хрумна да се усъмни в „математическите способности“ на Ко. — Браво, момко!
— Ко! Ейк!
Да, Джейк беше в опасност. Джейк, на когото беше обещал да не го изоставя — този път щеше да изпълни обещанието си.
Стрелецът потъна в размишления. Беше едновременно прагматичен и притежаваше невероятна интуиция, която може би беше наследил от баба си — безумната Дидри. Именно шестото му чувство му беше помогнало да оцелее дълги години след гибелта на старите му приятели. А сега разчиташе на интуицията си, за да спаси Джейк.
Отново вдигна животинчето, осъзнавайки, че момчето може би щеше да остане живо, но Ко със сигурност щеше да умре. Наведе се и му прошепна няколко елементарни думи. Повтори ги няколко пъти, сетне отново пусна животинчето в шахтата и му прошепна:
— Браво, момко. Върви и направи необходимото. В мислите си ще бъда с теб.
— Теб! Ейк! — прошепна зверчето и се скри в мрака.
Роланд зачака; беше сигурен, че всеки момент ще чуе изстрели и писъци.
30
— Задай ми въпрос, Еди Дийн от Ню Йорк, Дано да ми хареса… Защото в противен случай двамата с жена ти ще умрете, независимо откъде идвате.
„Боже мой! — помисли си Еди. — Здравата загазихме!“ Тъмночервената лампичка на разговорното устройство изгасна, отново проблесна розовата.
— Побързайте! — подкани ги гласът на малкия Блейн, който сякаш се чуваше отдалеч. — Никога досега не е бил толкова разярен… побързайте, за да не ви убие.
С периферното си зрение Еди забеляза, че гълъбите продължаваха безцелно да кръжат из гарата; някои се блъскаха в колоните и падаха мъртви на земята.
— Какво иска? — обърна се Сузана към невидимия малък Блейн. — За Бога, какво иска от мас?
Ала никой не й отговори. Еди осъзна, че розовото чудовище навярно е започнало да губи търпение. Натисна бутона ГОВОРЕТЕ/СЛУШАЙТЕ и трескаво заговори; усещаше как по страните и шията му текат струйки пот.
„Задай ми въпрос.“
— Ами… С какво си се занимавал напоследък, Блейн? Май не си пътувал по югоизточния си маршрут, а? Питам се защо. Дали просто не ти се е искало, или е имало други причини?
Той млъкна. Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от плясъка на крилете на гълъбите. Еди си представи как Ардис се е опитвал да изкрещи, докато страните му са започнали да се разтапят, а езикът му се е запалил. Внезапно почувства как косъмчетата на врата му настръхнаха. Дали беше от страх, или под въздействието на повишаващо се електрическо напрежение?
„Побързайте. Никога досега не е бия толкова разярен.“
— Ще ни кажеш ли кой… кой те е построил? — отчаяно попита младежът, а мислено добави: „Само ако знаех какво иска смахнатият влак!“ — Искаш ли да си поговорим по този въпрос? Може би си дело на Беловласите? Не, мисля, че са те построили Великите старейшини. Прав ли съм? А може би… — Той не довърши изречението. Мълчанието на Блейн му действаше така, сякаш по тялото му пълзяха и го опипваха великански пръсти.