— РАЗЛИЧНИ ХОРА ВЛИЗАТ И ИЗЛИЗАТ ОТ СТАИТЕ — внезапно се обади Блейн, — НО НЕ МИСЛЯ, ЧЕ РАЗГОВАРЯТ ЗА МИКЕЛАНДЖЕЛО. — Той се изкиска — звукът беше странен, напомняше на шумоленето на плъхове в стените на стара къща. Джейк усети, че го побиха студени тръпки. Изпитваше ужас от разума, който се смееше по този начин, по двамата с Роланд нямаха друг избор, освен да му се подчиняват.
Против волята си отново погледна към мониторите, но Стрелецът го накара да им обърне гръб, като промърмори:
— Не бива да ги гледаш, Джейк.
— Но защо постъпваш така? — възкликна хлапакът. — Не беше хапвал нито залък, ала му се повдигаше. — ЗАЩО?
— Защото са изплашени, а Блейн подхранва страха им. Но според мен причината е друга — уморени са, защото прекалено дълго са живели в гробището на своите деди. Преди да ги съжалиш, помисли с какво удоволствие биха те завели на поляната, където свършва пътят.
Стоманеното кълбо отново направи рязък завой, екраните и електронното оборудване за следене останаха назад. Роланд и Джейк видяха на пода широка ивица от синтетично вещество. Лентата проблясваше като пресен асфалт между два стоманени парапета, които се сливаха не при стената на залата, а на хоризонта.
Топката нетърпеливо подскочи над тъмната ивица, внезапно лентата (защото това всъщност беше лента на конвейер) безшумно се задвижи между металните парапети със скоростта на бавно бягащ човек. Кълбото няколко пъти подскочи във въздуха, сякаш подканяше Стрелеца и момчето да стъпят на транспортьора.
Роланд затича покрай движещата се лента, докато скоростта му се изравни с нейната, и скочи върху своеобразния ескалатор. Пусна Джейк и тримата — Стрелец, хлапак и зверче със златисти очи — се понесоха по сумрачната подземна равнина, където се пробуждаха старинните машини. Лентата ги отведе до участък, изпълнен с редици от устройства, които наподобяваха на шкафове за папки. Те тънеха в мрак, но сякаш започваха да оживяват — от тях се разнасяше приглушено жужене. Между стоманените пластинки започваха да проблясват тьнички ивици светлина.
Ненадейно Джейк си спомни думите на Тик Так: „Под шибания град има хиляда, може би сто хиляди биполярни компютри. Те са ми необходими! Искам да работят за мен!“
Помисли си: „Ето, че компютрите се пробуждат — желанието ти се сбъдна, Тики… но ми се струва, че ако беше тук, щеше да се откажеш от него“
После си спомни за прадядото на Тик Так, който бил толкова смел, че се качил на самолет от друг свят и полетял с него. Ако исполинът беше наследил храбростта на предците си, настоящите събития едва ли щяха да го ужасят и да го подтикнат към самоубийство — напротив, щеше да бъде във възторг при вида на безбройните безумци, които посягаха на живота си.
„Слава Богу, че си мъртъв, Тики“ — каза си той.
Роланд удивено промълви:
— Толкова много кутии… Мисля, че се движим през мозъка на онзи, който нарича себе си Блейн. Да, със сигурност се движим в мозъка му.
Джейк кимна и ни в клин, ни в ръкав си спомни за съчинението, което трябваше да пише в края на учебната година. Обърна се към спътника си и промърмори:
— Разумният Блейн е опасен злодей.
— Прав си.
Момчето се замисли, сетне каза:
— Знаеш ли, имам предчувствие къде ще се озовем, когато излезем на повърхността.
— Ако продължаваме да следваме пътя на Лъча, ще се озовем на Гарата — потвърди Стрелецът.
Момчето кимна.
— Хей, Роланд.
— Какво?
— Благодарен съм ти, задето ме отърва от сигурна смърт.
Стрелецът безмълвно кимна и го прегърна.
Някъде в далечината се разнесе грохотът на двигатели. След миг дочуха нов стържещ звук, обля ги ярка оранжева светлина. Джейк вече виждаше мястото, където спираше лентата от транспортьора. От тази точка започваше стръмен и тесен ескалатор, който водеше нагоре, към оранжевата светлина.
Еди и Сузана чуха как под земята заработиха мощни двигатели. След секунди парче от мраморния под бавно се отмести и под него зейна ярко осветен коридор. Младежът сграбчи ръчките на инвалидната количка и бързо я забута назад покрай стоманената преграда, разделяща перона от огромното помещение на Гарата. Процепът в пода продължаваше да се разширява и Еди спря, очаквайки част от колоните да рухнат в зейналата яма. Ала това не се случи. Колоните останаха на мястото си, въпреки че мраморният под беше изчезнал.