— Наричай ме Фанин — заяви ухиленото привидение. — Ричард Фанин. Не е съвсем точно, но ще свърши работа като… псевдоним. — Протегна ръка и Тик Так забеляза, че дланта му беше гладка, без никакви линии. — Какво ще кажеш, приятел? Стисни ръката, която разтърси света.
Човекът, който някога се наричаше Андрю Куик, но в подземията на Беловласите беше известен като Тик Так, изкрещя и отново опита да се отдръпне. Парчето кожа, откъснато от малокалибрения куршум, който не беше проникнал в черепа, се полюшваше, дългата му руса коса го гьделичкаше по страната. Ала Куик вече не чувстваше нищо. Беше забравил дори непоносимото си главоболие и пулсиращата кухина, където някога беше окото му. Цялото му съзнание беше съсредоточено върху една мисъл: „Трябва да избягам от това чудовище, което прилича на човек!“
Но когато непознатият сграбчи дясната му ръка и я разтърси, натрапчивата мисъл избледня, както избледнява сън при пробуждане. Писъкът, който се зараждаше в гърдите на Куик, се изтръгна от устните му като въздишка на влюбен. Той безучастно впери поглед в ухиления непознат. Откъснатото парче кожа продължаваше да се поклаща.
— Хей, приятел, струва ми се, че това ти пречи. Сега ще оправим работата. — Фанин сграбчи ивицата кожа и с рязко движение я откъсна. Разнесе се звук като от раздиране на платно. Отдолу проблесна черепната кост. Куик изкрещя.
— Няма страшно, ще те заболи само за миг. — Непознатият беше приклекнал до Тик Так и му говореше като грижовен родител, успокояващ детето си, на което е влязла тресчица в пръста. — Ето, вече ти мина, нали?
— Д-д-да — прошепна раненият и не излъга. Болката вече преминаваше. Когато Фанин отново протегна ръка и докосна лявата му страна, Тик Так рязко отметна глава, но движението беше рефлективно. Докато гладката длан го милваше, той почувства внезапен прилив на сили. Устните му потръпнаха, вдигна глава и с няма благодарност се втренчи в непознатия.
— Така е по-добре, нали, Андрю?
— Да! Да!
— Ако желаеш да ми благодариш, в което не се съмнявам, трябва да произнесеш фразата, често повтаряна от един мой стар познат. В края на краищата ме предаде, но дълги години ми беше добър приятел и още храня топли чувства към него. Хайде, кажи: „Животът ми ти принадлежи.“
Андрю се подчини, сетне установи, че не може да спре, непрекъснато повтаряше:
— Животът ми ти принадлежи, животът ми ти принадлежи, животът ми…
Непознатият отново докосна страната му, но този път непоносима болка като мълния прониза главата на Андрю Куик и той закрещя.
— Извинявай, приятел, но нямаме време, а ти зацикли като повредена грамофонна плоча. Ще ти поставя ребром въпроса — искаш ли да убиеш хлапака, дето стреля по теб? Както и приятелите му и онзи, който го доведе тук — най-вече него! Дори зверчето, което извади окото ти. Е, какво ще кажеш, Андрю?
— Да! — възкликна човекът, когото Беловласите бяха наричали Тик Так, и сви окървавените си юмруци. — Съгласен съм.
— Така те искам — заяви непознатият и му помогна да се изправи. — Те трябва да умрат, защото си пъхат носовете в дела, в които не биваше да се забъркват. Надявах се Блейн да се справи с тях, но нещата отидоха прекалено далеч и вече не се осланям никому… и през ум не ми минаваше, че натрапниците ще стигнат толкова далеч.
Куик промърмори нещо. Нямаше представа за какво говори спасителят му, пък и не го беше грижа; чувстваше се в приповдигнато настроение, сякаш беше взел наркотик. Стигаше му, че непоносимото главоболие беше преминало.
Устните на Ричард Фанин се разтегнаха в иронична усмивка.
— Мечка и кост… ключ и роза… ден и нощ… прилив и отлив. Стига толкова! Достатъчно! Не бива да направят нито крачка повече към Тъмната кула!
Куик политна назад, когато ръцете на непознатия се стрелнаха с мълниеносна бързина. С едната скъса верижката на часовника с махалото, който той носеше като медальон, с другата грабна сейкото на Джейк.
— Позволих си да ги взема. — Вълшебникът Фанин чаровно се усмихна, макар да стискаше устни, за да не разкрива ужасяващите си зъби. — Надявам се, че не възразяваш.
О, не — промърмори русокосият, безропотно разделяйки се със символите на своето дългогодишно единовластие (въпреки че изобщо не осъзнаваше какво се случва с него). — Твои са, щом ги искаш.
— Благодаря — промърмори загадъчният човек. — А сега трябва да побързаме — след пет минути ще настъпи рязка промяна в атмосферата. Трябва да се доберем до най-близкия шкаф с противогази, нямаме нито секунда за губене. Аз оцелявам при всякакви условия, по се боя, че промяната ще ти подейства пагубно.