Погледна и двамата, сетне промълви:
— Дупката означава самота и пустош.
15
Сузана хвърли още дърва в огъня. На юг Старата майка сияеше все така ярко и равномерно, без да мигне. От уроците по астрономия в училище младата жена знаеше, че това е планета, не звезда. „Венера ли беше? — зачуди се тя. — Или пък слънчевата система, към която е този свят, се различава от нашата?“
Отново я обзе чувство на нереалност, усещането, че всичко е сън.
— Продължавай — подкани тя Роланд. — Какво се случи, след като гласът те предупреди за момчето?
— Пъхнах ръка в дупката, образувала се в пясъка — така ме бяха учили да реагирам, ако ми се случи подобно нещо. Извадих една челюст… но не тази. Челюстта, която измъкнах от стената в крайпътната станция, беше много по-голяма. Почти съм сигурен, че е принадлежала на някой Древен.
— Какво стана с нея? — попита Сузана.
— Една вечер я дадох на момчето — отвърна Стрелецът. Огънят хвърляше по лицето му игриви оранжеви отблясъци. — Като един вид защита или талисман. По-късно разбрах, че е изпълнила предназначението си, и я хвърлих.
— А тази челюст на кого принадлежи? — попита Еди.
Роланд я взе, изгледа я продължително, сетне я пусна в скута си.
— По-късно, след като Джейк… след като момчето умря… настигнах човека, когото преследвах.
— Уолтър — обади се Сузана.
— Да. Поговорихме си… поговорихме доста дълго. По едно време се унесох сън и когато се събудих, беше мъртъв. Беше мъртъв поне отпреди сто години, ако не и повече. От него не беше останало нищо освен скелетът му.
— Да, доста дълго сте си говорили — отбеляза сухо Еди.
При тези думи младата жена се намръщи леко, но Роланд само кимна.
— Много, много дълго — каза, вперил поглед в огъня.
— Събудил си се една сутрин и до вечерта си достигнал бреговете на Западното море — каза младежът. — Същата нощ са се появили ракообразните чудовища, нали?
Роланд отново кимна.
— Да. Но преди да напусна мястото, където двамата с Уолтър разговаряхме… или съм сънувал, че разговаряме… или каквото и да е било… взех това от черепа му. — Той вдигна челюстта и оранжевите пламъци заиграха по разкривените зъби.
„Челюстта на Уолтър — каза си Еди и потрепери. — Челюстта на човека в черно. Спомни си това следващия път, когато решиш да се заядеш с Роланд. През цялото време е носил челюстта със себе си като някакъв… канибалски трофей. Господи!“
— Спомням си какво си помислих, когато я взех — продължи Стрелецът. — Спомням си го отлично, това е единственият спомен от онова време, в който не се съмнявам. Помислих си: „Жалко, че изхвърлих онази челюст, която открих при срещата си с момчето. Но тази ще я замени.“ Тогава чух смеха на Уолтър — злобния му подигравателен смях. Чух и гласа му.
— Какво каза? — попита Сузана.
— „Късно е, Стрелецо, късно.“ Това бяха думите му. „Прекалено късно — оттук до края на вечността ще те преследва лош късмет — това е твоето ка“.
16
— Добре — каза Еди накрая. — Разбирам същността на парадокса. Паметта ти е раздвоена…
— Не е. Дублирана е.
— Добре де, ме е ли едно и също? — Младежът взе клонка и начерта в пясъка следната фигура:
Посочи с клонката лявата страна на рисунката.
— Това е паметта ти, преди да се озовеш в крайпътната станция — една-единствена права линия.
— Да.
Сетне посочи дясната линия.
— А това е паметта ти, след като си напуснал мястото на срещата с Уолтър — отново права линия.
— Да.
Сега младежът за пръв път посочи средата на рисунката и на черта около нея окръжност.
— Ето какво трябва да направиш, Роланд — да изолираш двойната линия. Да я блокираш в съзнанието си и да я забравиш. Защото не означава нищо, не променя нищо, тя е минало…
— Не е така. — Той вдигна челюстта. — Ако спомените ми за Джейк не са реални — а аз зная, че е така — откъде имам това? Взех тази челюст, за да заменя другата, която захвърлих… но онази, която захвърлих, открих в мазето на крайпътната станция и ако следвам правилната линия в твоята рисунка, то никога не съм слизал в мазето! Никога не съм разговарял с демона! Напуснал съм крайпътната станция сам-самичък!