На един клон наблизо висеше необикновен, саморъчно изработен хомот. Роланд го взе, разгледа го, сетне пъхна главата си в него и завърза вървите около гърдите си. Сузана направи кисела гримаса, която не убягна от погледа на Стрелеца. Той си замълча — толкова близо до мечката никой нямаше да го чуе, дори да крещеше с пълно гърло — но сви рамене в израз на съчувствие и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Знаеш, че това ще ни потрябва.“
Тя също сви рамене „Да… но това не означава, че ще ми хареса“
Стрелецът посочи другия край на откритото пространство. Два прекършени смърча указваха мястото, където Шардик, известен в далечното минало като Мир, бе излязъл на поляната.
Еди се наведе към Сузана, сви палец и показалец в кръг и въпросително вдигна вежди.
Тя кимна, сетне притисна длани към ушите си.
Тримата пресякоха поляната, Еди буташе количката, а Сузана държеше торбата с кожите. Джобът в задната част на инвалидния стол беше натъпкан с разни вещи; сред тях беше и парчето дърво.
Зад гърбовете им мечката продължаваше да повтаря гръмогласно последното си послание към света и да отброява четиридесет минути до пълното изключване на системите. Еди не можеше да чака. Прекършените смърчове се бяха наклонили един към друг и образуваха нещо като врата. Той си помисли: „Това е мястото, от което започва — истинският път към Тъмната кула на Роланд, поне за мен и за Сузана“ Отново си припомни своя сън — виещите се в спирала прозорци, от които извираха реките от мрак, разстлали се над полето от рози. Потрепери, докато се провираше под пречупените дървета.
22
Използваха инвалидната количка по-дълго, отколкото Роланд беше очаквал. Елите в тази част на гората бяха много, много стари, на земята имаше дебел килим от иглички, който задушаваше всякаква друга растителност. Ръцете на Сузана бяха здрави — много по-здрави от тези на Еди, макар Стрелецът да смяташе, че положението скоро ще се промени — и тя без особени усилия караше количката по равната земя. Когато стигнаха до едно от дърветата, повалени от Шардик, Роланд повдигна младата жена, а Еди пренесе количката от другата страна.
Зад гърба им, макар и позаглъхнал от разстоянието, продължаваше да кънти механичният глас и да повтаря, че капацитетът на последния субатомен елемент е почти нулев.
— Надявам се проклетият хомот да не ти потрябва! — промълви Сузана.
Роланд кимна в знак на съгласие, но след по-малко от петнадесет минути заслизаха по стръмен склон; сред старите дървета се забелязваха и млади фиданки — бреза, елха и уродливи на вид кленове, впили корени в тънкия почвен слой. Килимът от иглички изтъня, колелата на инвалидната количка започнаха да се заплитат в ниските, жилави храсти, които растяха между дърветата. Тънките им клони тракаха по стоманените спици. Еди натисна ръкохватките с цялата си сила, но така успяха да изминат не повече от четиристотин метра. Сетне склонът стана още по-стръмен, а под краката им зашляпа кал.
— Време за езда, лейди — каза Роланд.
— Да продължим така още малко, а? Пътят може да се оправи…
Той поклати глава.
— Ако се опиташ да слезеш по хълма, може да направиш… как му казвахте, Еди… солто?
Младежът се усмихна.
— Нарича се салто, Роланд. Едно време карах скейтборд.
— Както и да му викате, смисълът е да паднеш на главата си. Хайде, Сузана, качвай се.
— Мразя се за това, че съм инвалид — избухна тя, но позволи на младежа да я повдигне и да й помогне да се настани удобно в хомота, който Роланд носеше на гърба си.
След като се намести, докосна ръкохватката на револвера и попита:
— Искаш ли да го вземеш, Еди?
Той поклати глава.
— Ти си по-бърза.
Тя се усмихна и нагласи кобура така, че да й е под ръка.
— Момчета, само ви бавя, но щом излезем на някое асфалтово шосе, ще се молите да ви кача на стоп.
— Не се съмнявам — съгласи се Роланд… сетне наклони глава и се ослуша. В гората цареше тишина.