— Голямата мечка е хвърлила топа — каза Сузана. — Слава Богу!
— По моите изчисления й остават още седем минути — възрази Еди.
Роланд нагласи кожените ремъци на гърба си.
— Часовникът й може да е започнал да изостава през последните пет-шестстотин години.
— Наистина ли смяташ, че е толкова стара?
Стрелецът кимна.
— Тя е най-малко на пет-шестстотин години. А сега е мъртва… последният от Дванайсетте пазители, доколкото знаем.
— Хич не ми пука — каза Еди, а Сузана се засмя.
— Удобно ли ти е? — попита я Роланд.
— Не, задникът ме боли, но да тръгваме. Гледай само да не ме изпуснеш.
Той кимна и започна да се спуска по склона. Еди вървеше зад него, като буташе празната количка, опитвайки се да не я разнебити по белите камъни, които стърчаха от земята. „След като мечокът млъкна, гората изглежда прекалено тиха“ — каза си и се почувства като герой от онези тъпи филми за джунглата с канибали и огромни маймуни.
23
Лесно откриваха дирите на мечока, но трудно ги следваха. На десетина километра от поляната навлязоха в мочурлива низина. Преди да усетят твърда почва под краката си, избелелите джинси на задъхания Роланд подгизнаха до коленете. Все пак Стрелецът беше в по-добра форма от Еди, останал без сили от опитите си да тика инвалидната количка през коренища и кал.
— Време за храна и почивка — обяви Роланд.
— Боже, гладен съм като вълк! — възкликна Еди. Помогна на Сузана да се измъкне от ремъците и да се настани на ствола на едно повалено дърво. Сетне той се отпусна тежко до нея.
— Ей, момче, изцапал си ми колата — подразни го тя. — Ще се оплача от теб.
Той я погледна присмехулно:
— Ще я лъсна собственоръчно на първата автомивка. Дори ще я намажа е вакса. Става ли?
Тя се усмихна:
— Съгласна съм, сладур.
На кръста на Еди висеше един от меховете с вода. Той го потупа и попита:
— Може ли?
— Разбира се — каза Роланд, — само не прекалявай; ще пийнем по глътка преди да продължим. Иначе стомасите ще ни заболят.
— Роланд, орелът от страната Оз — засмя се младежът, докато развързваше меха.
— Какво е това Оз?
— Измислено място от един филм — обясни Сузана.
— Оз е нещо много повече. Понякога Хенри ми четеше приказката на глас. Някой път ще ти я разкажа.
— Ще се радвам — сериозно отвърна Стрелецът. — Искам да науча повече за вашия свят.
— Оз не е нашият свят. Както каза Сузана, това е измислено място…
Роланд им подаде по един къс месо, увит в широките листа на някакво растение.
— Най-бързият начин да опознаеш един свят е да разбереш мечтите му. Разкажете ми за Оз.
— Добре, разбрахме се. Сузана ще ти разкаже за Дороти, за Тото и за Тин, а аз за всички останали. — Еди захапа парчето месо и затвори очи в миг на наслада. Месото беше поело аромата на листата, които му придаваха страхотен вкус. Той изгълта лакомо парчето, стомахът му закъркори доволно. Сега вече дишането му стана по-равномерно, почувства прилив на сили. Мускулите му бяха заякнали, всичките му органи работеха в синхрон.
„Не се тревожи — каза си той. — До вечерта и костите ще ме заболят. Той ще ни кара, да вървим, докато не припадна на пътя.“
Сузана се нахрани по-сдържано, прокарвайки всяка втора или трета хапка с глътка вода; тя въртеше парчето месо в ръцете си, отхапваше от края и напредваше равномерно към средата.
— Продължи разказа, който започна снощи — подкани тя Роланд. — Твърдеше, че започваш да разбираш противоречивите си спомени.
Той кимна.
— Да. Мисля, че и едните, и другите са истински. Е, някои са по-истински, но това не означава, че останалите са фикция.
— Нищо не разбирам — обади се Еди. — Онова момче Джейк или е било в крайпътната станция, или не е било.
— Това е парадокс — нещо, което хем е било, хем не е било. Докато не го разреша, съзнанието ми ще остане разделено. Това само по себе си е лошо, но по-лошото е, че разривът се задълбочава. Усещам го. Това… не може да се опише с думи.
— Къде според теб е причината?
— Казах ви, че момчето е било блъснато пред една кола. Блъснато. За кого знаем, че обича да блъска хората по този начин?
Изражението на лицето й подсказваше, че Сузана започва да разбира накъде бие Стрелецът.