— Да — отвърна Еди с дрезгав глас. Изправи се с усилие. — Подстригах се малко.
— Беше на онова дърво — каза Роланд. — В първия момент и аз не го видях. Привечер светлината може да ти изиграе лоша шега. — Помълча и продължи със същия тих и спокоен глас: — Сузана не беше изложена на никаква опасност.
Еди кимна. Осъзна, че Роланд можеше да изяде цял хамбургер и да изпие един млечен шейк, преди да започне да стреля, толкова беше бърз.
— Добре. Да кажем, че не одобрявам методите ти на преподаване. Няма да ти се извиня, така че ако очакваш извинение, по-добре се откажи.
Роланд се наведе, вдигна Сузана и започна да почиства полепналите по нея пръст и трева. Правеше го с някаква безпристрастна любов, като майка, която почиства хлапето си от мръсотията в задния двор. След миг промълви:
— Не очаквам извинение, нито ми е необходимо. Преди два дни двамата със Сузана проведохме подобен разговор. Нали, Сузана?
Тя кимна.
— Роланд смята, че ако стрелецът-чирак не хапе от време на време ръката, която го храни, заслужава ритник в задника.
Еди огледа поляната, осеяна с телата на мъртвите роботи, и започна да почиства сивкавия прах, полепнал по ризата и панталоните му.
— Ами ако ти кажа, че не искам да ставам стрелец, какво ще ми отвърнеш?
— Ще ти отговоря, че това няма значение. — Роланд бе отправил поглед към металната будка, долепена до скалите, и не обръщаше внимание на разговора. Това не се случваше за пръв път. Еди знаеше, че когато стане въпрос за желания и възможности. Стрелецът почти винаги поеше интерес.
— Ка? — попита той с горчива насмешка.
— Точно така. Ка. — Роланд отиде до будката и прокара длан по жълто-черните ивици. — Открихме един от Дванайсетте портала, които опасват света… един от шестте пътя към Тъмната кула.
— Това също е ка.
27
Еди се върна за инвалидната количка на Сузана. Никой не го помоли да го направи; искаше да остане сам за известно време, за да дойде на себе си. След като стрелбата беше приключила, той установи, че всеки мускул в тялото му трепери от изтощение. Не искаше нито Роланд, нито Сузана да го виждат в подобно състояние — не защото можеше да го помислят за страхливец, а защото имаше опасност да разберат прекомерната му възбуда. Беше му харесало. Въпреки прилепа, който едва не го скалпира, беше му харесало.
Това са глупости, приятел. И ти го знаеш много добре.
Проблемът беше, че не го знаеше. Беше се сблъскал с нещо, което Сузана сама бе открила за себе си след убийството на Шардик: твърдеше, че не иска да става стрелец, че не иска да се скита из този луд свят, в който те тримата май бяха единствените хора, че най-много от всичко иска да се озове на ъгъла на Бродуей и Четиридесет и втора улица, да яде хот-дог с чили, да слуша „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“, които кънтят от слушалките на уокмена му, докато той оглежда преминаващите момичета, ах, тези сексапилни нюйоркчанки с пухкави устни, къси полички и дълга крака. Приказваше за тези неща до премаляване, но в сърцето си знаеше истината. Стрелбата по тази смахната електронна менажерия му достави удоволствие, поне докато револверът на Роланд гърмеше в ръката му. Ритникът по стоманения плъх също му достави удоволствие, нищо че кракът го заболя, нищо че се уплаши до смърт. Неясно как, но страхът засилваше удоволствието.
Всичко това само по себе си беше достатъчно лошо, но имаше и още нещо: ако в този момент пред него се отвореше врата, която да го отведе в Ню Йорк, едва ли щеше да мине през нея. Не, нямаше да го направи, докато не види с очите си Тъмната кула. Започваше да смята, че болестта на Роланд е заразна.
Докато мъкнеше през храсталака количката, проклинайки клоните, които го удряха по лицето и се опитваха да избодат очите му, Еди намери сили да направи едно признание, признание, което го успокои. „Искам да видя дали е същата като в съня ми. Да видя нещо… фантастично.“
Но в него проговори и друг глас: „Обзалагам се, че приятелите му — онези, чийто имена, напомнят за рицарите от Кръглата маса на крал Артур, са разсъждавали по същия, начин, Еди. А сега всички са мъртви. До един.“
Позна на кого принадлежи гласът, без значение дали това му харесваше или не. Гласът принадлежеше на Хенри, затова нямаше как да не го чуе.