— Децата ни няма да са американци, няма да са дори земни жители. Ще станем марсианци до края на живота си.
— Не искам да заминавам! — изведнъж изплака Джанис.
Паниката я скова.
— Боя се! От космоса, от тъмното, от ракетата, от метеорите! И всичко остава тук! Защо ми е да отивам там?
Лионора я хвана за раменете, прегърна я и я залюля леко.
— Това е нов свят. Както навремето. Първо мъжете, а след тях — жените.
— Защо, защо трябва да заминавам, кажи ми!
— Защото — тихо каза Лионора, като я настаняваше на леглото, — защото Уил е там.
Името му бе като балсам за душата й. Джанис се укроти.
— Мъжете са толкова трудни — каза Лионора. — Навремето е било цяло събитие някоя жена да измине двеста мили заради мъж. После го направили хиляда мили. А сега слагат цяла вселена помежду ни. Но това няма да ни спре, нали така?
— Страхувам се, че ще съм пълна глупачка на ракетата.
— Ще ти правя компания. — Лионора стана. — А сега да идем да се поразходим, да огледаме за последен път.
Джанис се загледа към града.
— Утре вечер всичко ще си е тук, само нас няма да ни има. Хората ще се събуждат, ще се хранят, ще работят, ще спят, отново ще се събуждат, а ние няма да го знаем и няма да липсваме на никого.
— Хайде.
Отвориха вратата, угасиха лампите, излязоха навън и затвориха зад себе си.
Небето бе изпълнено с живот. Разцъфваха огромни цветя, виеха виелици, вееха снежни вихрушки. Хеликоптери се спускаха бавно като бели снежинки. От запад и изток, от север и юг прииждаха ли, прииждаха жени. През цялата нощ в небето гъмжеше от вертолети. Хотелите бяха претъпкани, квартирите се пръскаха по шевовете, изникваха палаткови градове по поляни и пасища, подобно на някакви странни грозни цветя; градчето и околностите му бяха стоплени с нещо повече от лятна топлина. Стоплени от розови женски лица и изгорелите от слънцето лица на млади мъже, загледани в небето. Зад хълмовете ракети изпробваха двигателите си и се разнасяше звук, сякаш някой бе натиснал едновременно всички клавиши на гигантски орган. Прозорци, кристал и кости вибрираха от него.
Лионора и Джанис седнаха в дрогерията сред непознати жени.
— Изглеждате много добре, дами, но като че ли сте нещо оклюмали — каза им продавачът на сода.
— Два шоколадови малца. — Лионора се усмихна вместо двете, сякаш Джанис бе глухоняма.
Взираха се в шоколадовите напитки, сякаш бяха редки музейни експонати. Дълги години малцът щеше да е лукс на Марс.
Джанис порови в чантата си, извади нерешително един плик и го постави на мраморния плот.
— Това е от Уил. Пристигна с Ракетна поща преди два дни. Именно то ме накара да се реша и да замина. Не ти казах. Искам да го видиш. Хайде, прочети го.
Лионора извади от плика малка бележка и я прочете на глас.
— Скъпа Джанис — решиш ли да дойдеш на Марс, това ще е нашият дом. Уил.
Лионора почука отново плика и от него падна цветна снимка и заблестя на плота. Виждаше се къща — тъмна, покрита с мъх, стара, карамеленокафява уютна къща с червени цветя, зелени папрати около нея и неприлично обрасла с бръшлян веранда.
— Но, Джанис!
— Какво?
— Та това е твоята къща тук, на Земята, на Елм Стрийт!
— Не. Вгледай се по-хубаво.
Вгледаха се заедно и видяха, че от двете страни на уютната къща и зад нея се вижда пейзаж, който не бе земен. Почвата бе със странен виолетов цвят, в тревата се забелязваше червен оттенък, небето светеше като сив диамант, а от едната страна растеше странно изкривено дърво, подобно на старица с кристали в бялата й коса.
— Това е къщата, която Уил е построил за мен на Марс — каза Джанис. — Чувствам се по-добре, като я гледам. Вчера, когато оставах за малко сама и ме хващаше страх, изваждах снимката.
Двете се взираха в тъмната постройка на шейсет милиона мили оттук, позната и непозната, стара и нова, с жълта светлина в предния десен прозорец на гостната.
— Браво на Уил — каза Лионора. — Много добре знае какво да направи.
Допиха питиетата си. Отвън бродеха огромни тълпи непознати и „снежинките“ падаха безспирно от лятното небе.
Накупиха маса глупости — пакетчета лимонови сладки, лъскави женски списания, фини парфюми; излязоха в града, наеха въздушни якета, които не се подчиняваха на гравитацията и единствено нощните пеперуди можеха да ги имитират, докоснаха деликатните пултове за управление и се понесоха над града като бели цветчета.