— Какво? — Пейнтър се приближи до нея.
Тя посочи към един от мониторите, който показваше триизмерно напречно сечение на горните нива на Гранд Пекот Тауър. Малък червен хикс грееше между линиите.
— Тръгна обратно надолу!
Хиксът беше сигнал от трасиращия елемент, вграден в минипредавателя. В момента той се спускаше надолу през етажите на хотела.
Пейнтър стисна юмрук.
— Нещо го е уплашило. Свързвал ли се е със стаята си, откакто влезе в асансьора?
— Не.
— И компютърът е още там?
Тя посочи към друг монитор, който показваше чернобял образ на апартамента на китаеца. Лаптопът все така се стоеше на масичката в хола. Ако не беше кодираната защитна система, лесно щяха да влязат вътре и да изчезнат с компютъра. Само че им трябваха кодовете на Занг. Имплантираният в тялото му бръмбар щеше да запише всеки удар върху клавиатурата и така да улови кода. При успех можеха веднага да закопчаят Занг и хората му.
— Трябва да се върна долу — каза Пейнтър. Проследяващото устройство беше толкова миниатюрно, че имаше обхват само от двеста метра. Наблизо трябваше да има човек по всяко време. — Не можем да го изгубим.
— Ако е разбрал за нас…
— Знам.
Той тръгна към вратата. В такъв случай Занг трябваше да бъде елиминиран. Щяха да изгубят файловете, но поне информацията за оръжието нямаше да стигне до Китай. Това беше резервният им план от самото начало. Бяха се подсигурили отвсякъде. Над една от вентилационните решетки в апартамента дори имаше прикачена електромагнитна граната. Можеха да я активират по всяко време чрез електромагнитен импулс, който да включи самозащитата на компютъра и всичко да бъде изтрито. Китай в никакъв случай не биваш да се добере до резултатите от изследванията.
Пейнтър изтича по коридора, вмъкна се в асансьора с лентата и каза в микрофона на гърлото си:
— Можеш ли да ме свалиш долу преди него?
— Добре ще е да си прихванеш топките — отговори тя. Преди да е имал време да последва съвета и, кабинката изчезна изпод него. Дълго остана в безтегловност, а стомахът упорито се катереше към гърлото му. Асансьорът премина към свободно падане. Пейнтър потисна пристъпа на паника, надигнал се заедно със стомашния сок. После подът на кабината стремително полетя към него. Нямаше начин да се задържи прав. Падна на колене. Всичко се нормализира и асансьорът спря плавно.
Вратите се отвориха със свистене.
Пейнтър се изправи на крака със залитане. Трийсет етажа за по-малко от пет секунди. Трябва да беше някакъв рекорд. Измъкна се от асансьора във фоайето и погледна към номерата над експресния асансьор, с който слизаше Занг.
Беше само един етаж над него.
Пейнтър отстъпи няколко крачки, достатъчно близо да покрива вратата, но не толкова, че да предизвика подозрение.
Вратите се отвориха.
Пейнтър погледна отражението в Излъсканите метални врати на отсрещния асансьор. О, не!… Завъртя се и застана пред асансьора. В кабинката нямаше никого.
На друг етаж ли беше слязъл Занг? Пристъпи в празния асансьор. Невъзможно. Този беше експресният. Спираше само тук и горе при апартаментите, без междинни спирки. Освен ако е натиснал аварийния бутон и е отворил ръчно вратите, за да избяга.
И тогава Пейнтър го забеляза. Беше залепен на задната стена. Искрящо парченце пластмаса и метал. Минипредавателят. Бръмбарът.
Усети как сърцето му се блъска в гърдите, докато влизаше в асансьора. Очите му не можеха да се откъснат от микроскопичната електронна джаджа, залепена на стената. От късна я и я огледа отблизо. Занг го беше примамил долу.
О, Боже!
Докосна микрофона на гърлото си.
— Санчес!
Сърцето му блъскаше като лудо. Не последва отговор.
Завъртя се и натисна силно бутона, обозначен само с надпис АПАРТАМЕНТИ. Вратите се затвориха твърде бавно. Пейнтър крачеше напред-назад в тясната кабина като лъв в клетка. Отново повика Санчес по радиото. Отново никой не отговори.
— По дяволите! — Бързият асансьор се качваше нагоре. Пейнтър удари с юмрук в стената. Махагоновата ламперия се напука под кокалчетата му. — По-бързо, проклет да си!
Но знаеше, че вече е късно.
14:38 по Гринуич
Лондон, Англия
Застанала в коридора на няколко стъпки от галерия Кенсингтън, Сафиа не можеше да диша, но не заради силната миризма от горящо дърво и изгоряла изолация или пък остатъчната смрад от изгорели проводници. Дължеше се на чакането. Цяла сутрин беше гледала детективи и инспектори от всички британски агенции да се влачат навън и навътре. А нея не я допускаха.
Само за официалния персонал.
На цивилните не беше позволено да пресичат жълтата лента, кордоните на барикадите и бдителния поглед на военната охрана.