Гърлото и се стегна. Тя спря и се вгледа в лицата около себе си. Ако казаното от Лу’лу беше вярно, ако майка и е била от този клан, значи навсякъде около Сафиа вървяха нейни копия. Виждаше я във всичките й възможни въплъщения — от новородено бебе, което сучеше от гърдата на майката, после малкото момиченце, което вървеше ръка за ръка с по-голямата си сестра, до старицата край себе си. Всички те бяха нейната майка.
Сега вече Сафиа разбра тайнствените думи, които ходжата и беше казала по-рано. „Всички ние. Всички ние сме твоята майка.“ Не беше метафора. Беше факт.
Преди Сафиа да е успяла да помръдне или да каже нещо, две жени ги подминаха. Едната носеше сребърния куфар с желязното сърце. Другата държеше желязното копие с бюста на Савската царица. Погледът на Сафиа се плъзна по железните черти на статуята. Лицето на царицата. Лицето на всички тези жени.
Внезапно просветление я връхлетя и почти я ослепи. Наложи се да се облегне на стената на тунела.
— Савската царица… Лу’лу кимна.
— Тя е първата и последната. Тя е всички нас.
Нещо, казано по-рано от ходжата, проехтя в главата на Сафиа — „Ние сме Савската царица“.
Сафиа гледаше фигурите с дълги плащове, които се точеха покрай нея. Тези жени се бяха размножавали безполово от праисторически времена, възпроизвеждайки генетичния код на една-единствена жена, първата, родила дете по този начин, първата възпроизвела себе си.
Биликис, Савската царица.
Впери поглед в лицето на Лу’лу, в зелените очи на отдавна мъртвата царица. Миналото, оживяло в настоящето. Първата и последната.
Как беше възможно това?
Вик прозвуча откъм началото на колоната.
— Пресекли сме планините — каза ходжата. — Хайде. Портите на Убар ни чакат.
07:33
Пейнтър заслони очи, местейки поглед от заседналия пикап към изгряващото слънце и стените от пясък навсякъде около тях. Не можеха да посрещнат бурята тук. Представи си как тези чудовищни дюни се изсипват отгоре им като приливни вълни върху скала.
Трябваше да се махнат.
Допреди няколко минути Пикапът се клатушкаше по един участък равен пясък, захапвайки ръбовете на дюните като дъска за сърф. Чакълените „улици“, по които се движеха окончателно бяха изчезнали и не им оставаше друго, освен да си пробиват път през спечения пясък.
Само дето не навсякъде пясъкът беше спечен.
— Камилска локва — отбеляза Барак, който оглеждаше коленичил задния край на пикапа. И предните, и задните гуми бяха потънали до осите. — Тук пясъкът е много рехав. И дълбок. Като плаващи пясъци. Камилите се въргалят в тях, за да почистят телата си. Оттам и името им.
— Можем ли да изкопаем пикапа? — попита Омаха.
— Нямаме време за това — каза Пейнтър. Барак кимна.
— А и колкото по-дълбоко копаеш, толкова по-дълбоко ще потъва.
— Тогава ще трябва да разтоварим каквото можем. И да продължим пеша.
Дани изпъшка, седнал на пясъка встрани.
— Наистина трябва да бъдем по-взискателни, когато избираме транспорта си. Първо онзи камион с твърдата каросерия, сега тази трошка.
Пейнтър мина встрани, напрегнат от излишъци нервна енергия, или пък се дължеше на електричеството във въздуха, някакъв облак статичен заряд, избутан напред от пясъчната буря.
— Ще се покатеря на онази дюна там. Може да видя Шисур от върха й. Едва ли остава повече от миля. Вие разтоварвайте. Оръжия, оборудване, всичко.
Тръгна нагоре по склона. Омаха се повлече след него.
— Мога и сам да проверя — махна му Пейнтър да се връща. Омаха продължи да се катери, набивайки крак, сякаш да накаже пясъка. На Пейнтър не му се спореше в момента. Така че двамата продължиха да се катерят мълчаливо по склона на дюната. Оказа се, че все пак има нещо като пътечка — отдолу не я беше забелязал.
Омаха го настигна.
— Съжалявам…
Пейнтър сбърчи чело вместо въпрос.
— За пикапа — измърмори Омаха. — Трябваше да видя онова камилско нещо.
— Не се обвинявай. И аз щях да се натреса в него. Омаха продължи напред.
— Просто исках да кажа, че съжалявам.
Пейнтър усети, че извинението не се отнася само до затъналия пикап.
Най-сетне стигнаха до острия като нож хребет на дюната, който се ронеше под краката им. Ручейчета пясък се спуснаха на криволици по отвъдната страна.
Съвършена, кристална неподвижност тегнеше над пустинята. Нито птича песен, нито цвъртене на насекоми. Дори и вятърът беше утихнал временно. Спокойствието преди буря.
Пейнтър гледаше онемял просторите напред. Във всички посоки се редяха дюни, чак до хоризонта. Но онова, от което не можеше да откъсне очи, беше врящата стена на север, ураганът от пясък. Тъмните пелени му заприличаха на гръмотевични облаци. Забеляза дори няколко синкави светкавици. Статични разряди. На практика същото като светкавиците.