На предната седалка Лу’лу вдигна едно уоки-токи „Моторола“ към ухото си, после каза нещо. Думите се изгубиха сред рева на моторите и воя на ветровете. След като приключи, тя се обърна назад, колкото й позволяваха предпазните колани, и извика:
— Може да възникне проблем. Съгледвачите, които изпратихме напред, докладват, че малка група непознати влиза в Шисур.
Сърцето на Сафиа подскочи в гърлото и. Касандра…
— Може би просто търсят подслон. Съгледвачите са намерили транспорта им. Стар пикап, затънал в една камилска локва.
Кара се наведе напред.
— Пикап… да не е бил един син „Фолксваген“?
— Защо?
— Може да са нашите приятели. Онези, които ни помагат. И погледна обнадеждено към Сафиа.
Лу’лу вдигна уоки-токито и проведе кратък разговор. Кимна, после се обърна към Кара и Сафиа.
— Бил е син юрован.
— Те са! — възкликна Кара. — Как са разбрали къде да ни намерят?
Сафиа поклати глава. Изглеждаше невъзможно.
— Все пак трябва да бъдем предпазливи. Може Касандра или хората и да са ги заловили.
А дори и да бяха приятелите им, нов страх сви сърцето на Сафиа. Кои бяха оцелели? Пейнтър се беше опитал да я спаси, рискувал бе всичко, останал бе да прикрие бягството й. Беше ли успял да се измъкне? Престрелката, която беше чула, докато бягаше от гробницата, проехтя в главата й.
Всички отговори се криеха в Шисур.
След още десет минути препускане из дюните малкият градец се появи зад поредния хребет, в една плитка долина, заобиколен от вълнистата повърхност на пустинята. Миниатюрната джамия на селото издигаше минарето си над скупчените дървени бараки и по-стабилни постройки от сгурбетон. Всички бъгита спряха под линията на хребета. Няколко от жените се изкатериха към билото. Проснаха се по корем, наметалата им се сливаха с цвета на пясъка, стискаха снайпери в ръце.
Притеснена да не би да стрелят по погрешка, Сафиа слезе от бъгито. Кара я последва и двете тръгнаха към хребета. Предпазливостта накара Сафиа да измине последните метри пълзешком.
Не съзря никакво движение в селцето. Дали не се бяха скрили при звука от приближаването на бъгитата, без да знаят какви са намеренията на пришълците?
Сафиа огледа района.
На север руини покриваха пространство от петнайсетина акра, заобиколени от рушащи се стени, изкопани от пясъка и реконструирани. Стражеви кули се издигаха на равни интервали над стените, каменни кръгове, останали без покрив високи един етаж. Но най-интересното в руините беше централната им цитадела, триетажна постройка от каменни блокове. Замъкът беше кацнал на върха на ниско възвишение, надвиснало над дълбока неравна яма в земята. Дупката обхващаше повечето от земята между стените. Дъното й тънеше в сенки.
Сафиа знаеше, че руините на крепостта върху хълма са само половината от оригиналната конструкция. Другата половина лежеше на дъното на дупката — когато понорната яма се отворила отдолу, повлякла участъци от стените и половината замък. Трагедията се обясняваше с постепенното спадане на подпочвените води. Естествена цистерна от пясъчник лежеше под града. Когато нивото на водата в нея спадало поради суша и прекомерна употреба, на мястото и оставала куха подземна пещера, която след време се сринала и отнесла половината град.
Някакво движение привлече погледа на Сафиа обратно към селото.
От една врата долу излезе човек, облечен с „дишдаша“, и с традиционна оманска чалма. Мъжът вдигна голяма чаша във въздуха.
— Току-що сложих чайника на огъня. Ако искате чаша чай, по-добре си довлечете задниците тук долу.
Сафиа се изправи. Тази крива усмивка и беше позната.
Омаха…
Заля я вълна на облекчение. Преди да се усети, вече тичаше по нанадолнището към него, очите и се замъглиха от сълзи. Изненада се от собствената си реакция.
Едва не падна пред настлания с чакъл път.
— Спри там — предупреди Омаха и отстъпи крачка назад. От прозорците и вратите наоколо изскочиха дулата на пушки. Капан…
Сафиа спря, зашеметена, наранена. Преди да е реагирала, някой изскочи иззад прикритието на ниска стена, сграбчи я и я завъртя. Юмрук стисна кичур от косата и и дръпна рязко назад, оголвайки шията й. Нещо студено докосна кожата й.
Дълъг кинжал отрази светлината на слънцето.
Нечий глас просъска с ледена ожесточеност, която я смрази повече и от ножа.
— Отвлякохте наша приятелка. Омаха се приближи към нея.