Погледът на Сафиа се плъзна към ямата. После, един ден, всичко е свършило. Градът е бил разрушен. Хората се разбягали, обзети от суеверен ужас. И Убар е изчезнал под напора на пясъците и годините.
Но всичко това беше на повърхността. Легендите за Убар стигаха по-надълбоко, легенди за магически сили, тиранични царе, несметни съкровища, град на хилядата колони.
Сафиа погледна към двете жени, старата и младата, еднолични близначки, разделени от десетилетия. Какво свързваше двете версии за Убар — мистичната и скучната? Отговорите бяха скрити някъде тук. В това Сафиа беше сигурна.
Стигна до портата и погледна нагоре към крепостта.
Пейнтър включи фенерче и насочи яркия му лъч към тъмната й вътрешност. — Да се хващаме на работа.
Сафиа прекрачи през прага. Веднага щом влезе в крепостта, ветровете утихнаха напълно, а далечният рев на пясъчната буря се притъпи.
Лу’лу се приближи към нея.
Барак ги последва и включи металния детектор. Описваше дъги зад тях, сякаш да изтрие стъпките им от пясъка.
На три крачки по коридора се отваряше помещение без прозорци, като изградена от човешки ръце пещера. Задната стена представляваше руина от сринати камъни.
— Провери помещението — обърна се Сафиа към Барак.
Високият арабин кимна и се зае да търси скрити артефакти.
Пейнтър и Клей подготвиха дълбочинния радар, както ги беше инструктирала.
Сафиа плъзна лъча на фенерчето си по стените и тавана. Нямаше никаква украса. Някой беше палил огън. По тавана имаше петна от сажди.
Тръгна на бавна обиколка. Търсеше нещо, което да я насочи. Барак крачеше напред-назад, вперил очи в показанията на детектора, докато го плъзгаше по стените и пода. Помещението беше малко, така че не му отне много време. Не откри нищо. Съвсем нищо.
Сафиа застана в средата на стаята. Това беше единственото запазено вътрешно помещение. Кулата се беше сринала и бе унищожила всички помещения горе.
Пейнтър включи дълбочинния радар, после и преносимия му монитор. Клей влезе в стаята, като влачеше бавно червената шейна по покрития с навят пясък каменен под сякаш теглеше впрегнат вол. Сафиа се приближи да погледне показанията, защото имаше по-голям опит с тази машина. Ако имаше някакви тайни подземни помещения, радарът щеше да ги засече.
Екранът остана черен. Нищо. Твърда скала. Пясъчник. Сафиа се изправи. Ако Убар имаше тайно сърце, то трябваше да е някъде под земята. Но къде? Може би Омаха е извадил по-голям късмет. Сафиа вдигна радиостанцията си.
— Омаха, чуваш ли ме? Кратка пауза.
— Да, какво става? Намерихте ли нещо?
— Не. А вие?
— Още не сме приключили, но засега нямаме нищо. Сафиа се намръщи. Това бяха двете най-вероятни места за скрити отговори. Тук беше духовният център на Убар, царското му седалище. Древната царица би искала да има пряк достъп до тайното сърце на Убар. Едва ли би разположила входа към него далеч от дома си. Сафиа се обърна към Лу’лу.
— Спомена, че след трагедията царицата запечатала Убар и разпръснала ключовете му.
Лу’лу кимна.
— Докато дойде време Убар да се отвори отново.
— Значи портата не е била унищожена, когато ямата се е отворила. — Това си е било чиста проба късмет. Твърде много късмет. Замисли се върху този факт, усетила, че може би нещо се крие зад него.
— Май трябва да донесем ключовете тук — каза Пейнтър.
— Не — отхвърли идеята Сафиа. Ключовете щяха да потрябват едва след като откриеха портата. Но къде би могла да е тя, ако не в Цитаделата?
Пейнтър въздъхна и скръсти ръце.
— Ами ако се опитаме да пренастроим радара, да увеличим интензитета му, за да получим образ от по-голяма дълбочина?
Сафиа поклати глава.
— Не, не, подходът ни е принципно погрешен. Твърде много техника. Това няма да ни даде отговора на загадката.
Пейнтър сякаш се засегна. Той явно страстно вярваше в технологията.
— Разсъждаваме твърде съвременно. Метални детектори радари, участъци, картографиране. Всичко това е правено и преди. За да оцелее толкова дълго, без да бъде открита, портата сигурно е вградена в естествения пейзаж. Скрита на видно място. Иначе досега да са я открили. Трябва да спрем, да разчитаме на инструментите и да започнем да мислим с главите си.