Сафиа кимна.
— Градът е бил само средство за постигане на крайната цел. Царицата го е използвала, за да погребе портата на Убар.
Омаха вдигна поглед и го плъзна по ръба на ямата.
— Действието е имало и психологическа цел. То е прогонило хората, уплашило ги е толкова, че повече да не се върнат. Бас държа, че самата царица лично е пуснала слухове за гнева Божи. Какъв по-добър начин да бележиш околността с религиозен знак „Минаването забранено“?
— Как се сети за всичко това? — попита Пейнтър.
— Беше просто догадка — каза Сафиа. — Исках да се убедя. Ако ямата е използвана за погреб, трябва да има нещо под нея. След като металните детектори не откриха нищо, или обектът е бил заровен много дълбоко, или е някаква камера.
Пейнтър хвърли поглед към копачите.
Сафиа продължи: и Също като при гробниците, царицата е обвила знаците в символи и митове. Дори и първият ключ. Желязното сърце. То символизирало сърцето на Убар. А в повечето градове сърцето на общността е кладенецът. Така че тя скрила портата на Убар в кладенеца, заровена в пясъка, както желязното сърце беше запечатано в пясъчник, после е сринала ямата отгоре.
— И прогонила хората — измърмори Пейнтър. Изкашля се и заговори по-ясно: — Ами радиационния сигнал?
— Яма като тази се отваря с динамит — отвърна Омаха. Сафиа кимна.
— Или с някаква форма на взрив на антиматерия.
Пейнтър погледна към Лу’лу. Ходжата беше запазила стоическо мълчание през цялото време. Наистина ли предците й са употребили такава сила?
Старицата изглежда усети вниманието му. Размърда се. Очите и бяха скрити зад очилата.
— Не. Това са клевети. Царицата не би убила толкова много невинни хора само за да скрие тайната на Убар.
Сафиа отиде при нея.
— Никакви човешки останки не са били открити в ямата или около нея. Изглежда е намерила начин да опразни града предварително. Церемония или нещо друго. После е отворила ямата. Мисля, че никой не е загинал тук.
И все пак ходжата не беше убедена, дори се дръпна по-далеч от Сафиа.
Вик се надигна откъм копачите:
— Намерихме нещо! — изкрещя Дани. Всички обърнаха лица към него.
— Елате да видите, преди да копаем по-нататък. Бързо отидоха при него. Корал и Клей отстъпиха да им направят място. Дани посочи с лопатата си.
В центъра на изкопа тъмночервеният пясък се беше превърнал в сняг.
— Какво е това? — попита Кара.
Сафиа скочи в изкопа, падна на едно коляно и прокара ръка по повърхността.
— Не е пясък. — Тя вдигна глава нагоре. — Тамян е.
— Какво? — попита Пейнтър.
— Сребърен тамян — уточни Сафиа и се изправи. — Същия, с който беше запушено желязното сърце. Скъпа форма на цимент. Запушва върха на скритата камера като тапа на бутилка.
— А отдолу? — попита Пейнтър. Сафиа сви рамене.
— Има само един начин да разберем.
09:45
Касандра стисна лаптопа си, когато високоскоростният трактор M4 подскочи над върха на поредната малка дюна. Транспортното средство приличаше на кафяво „Уинебаго“, кацнало върху чифт танкови вериги, и въпреки теглото си от осемнайсет тона се движеше по трудния терен като беемве по магистрала.
Поддържаха разумна скорост, съобразена с терена и времето. Видимостта беше силно ограничена, само на няколко метра напред. Носен от вятъра пясък се вихреше наоколо, отделян от върховете на дюните като огромни корабни платна. Небето беше притъмняло, безоблачно, слънцето приличаше на бледа луна. Касандра не смееше да рискува — затънеше ли тракторът, никога нямаше да го измъкнат. Така че продължаваха с разумна предпазливост.
Зад нея другите високопроходими камиони пътуваха по следите на по-големия трактор, който прокарваше широка диря през пустинята. Най-отзад се движеха другите камиони с привързаните към каросериите им хеликоптери.
Касандра погледна часовника в ъгъла на компютърния екран. Макар да бяха минали цели петнайсет минути, докато потеглят, сега се движеха с добро темпо. Щяха да стигнат До Шисур след двайсетина минути.
Тя задържа погледа си върху екрана. Два прозореца стояха отворени. Единият показваше информация в реално време от сателита на Националната метеорологична агенция, който следеше пътя на пясъчната буря. Тя не се съмняваше, че ще стигнат до убежището на оазиса, преди бурята да се е разразила в пълната си мощ, стига да не изникнеше нещо непредвидено. Повече я притесняваше крайбрежната система от високо атмосферно налягане, която се придвижващо навътре в сушата и щеше да се сблъска с пустинната буря след няколко часа. На мястото на сблъсъка щеше да настане истински ад.