Другият прозорец на монитора показваше топографска карта на този ъгъл от пустинята. На нея бяха отбелязани всички сгради в Шисур, включително и руините. Малко въртящо се синьо кръгче светеше в центъра на руините.
Доктор Сафиа ал Мааз.
Касандра гледаше синята светлинка. Какво е намислила сега? Жената я беше подвела, пратила я беше за зелен хайвер. Решила бе да измъкне наградата изпод носа на Касандра под прикритието на бурята. Умно момиче. Но интелигентността не беше всичко. Силата беше не по-малко важна. На това я бяха научили в Сигма, където съчетанието на силата с ума беше основен принцип.
Касандра щеше да даде на доктор Ал Мааз този урок.
Ти може и да си умна, но силата е на моя страна.
Погледна в страничното огледало към редицата от военни камиони. В тях имаше сто мъже, въоръжени с последен модел оръжия. Зад гърба и, в транспортната част на трактора, Джон Кейн пътуваше със своите хора. Пушките им стърчаха като игли на таралеж, докато извършваха последната проверка на оръжията си — нещо като смъртоносен и свещен ритуал преди битка. Те бяха най-добрите от най-добрите, нейната Преторианска гвардия.
Касандра обърна очи напред, докато тракторът утъпкваше безмилостно пътя си. Опита се да пробие с поглед здрача и бруления от вятър пейзаж.
Доктор Ал Мааз може би щеше да открие съкровището там.
Но накрая Касандра щеше да го вземе.
Погледна отново към екрана на лаптопа. Бурята прояждаше картата на района, поглъщайки всичко по пътя си. В другия прозорец картата на града и руините светеше в мрачната кабина.
Касандра се стресна. Синьото кръгче го нямаше на картата.
Доктор Ал Мааз беше изчезнала.
09:53
Сафиа висеше на стълбата. Вдигна очи към Пейнтър. Лъчът от фенерчето му я заслепи. Внезапно си спомни за онзи миг в музея, когато тя висеше от стъкления покрив, а той стоеше тринайсет метра под нея и се опитваше да й вдъхне увереност, докато чакаха да пристигне помощ. Само че сега ролите им бяха разменени. Той беше горе, тя — долу. Но този път Сафиа висеше над пропаст.
— Само още няколко стъпки — каза той, шалът плющеше около врата му.
Тя погледна долу към Омаха, който здраво държеше стълбата.
— Давай, няма страшно.
Парченца от ронещия се тамян се изсипаха около нея. Големи късове от него лежаха край краката на Омаха, а въздухът в подземната камера тежеше от уханието им. Само за няколко минути бяха пробили с кирки тапата на коничната пещера.
Омаха беше спуснал свещ в пещерата — да провери за лош въздух, но и за да освети вътрешността й. После се спусна по сгъваемата стълба, за да огледа лично. Едва тогава се бе съгласил и Сафиа да слезе долу. Наложи се да извади лявата си ръка от шината и да прехвърля по-голямата част от тежестта си на дясната.
Слезе с мъка по последните стъпенки. Ръката на Омаха я прихвана през кръста и тя се отпусна благодарно в прегръдката му. Той й помогна да стъпи на пода.
— Добре съм — каза тя, когато ръката се задържа над лакътя й.
Той махна ръката си.
Тук, далеч от вятъра, беше много по-тихо, сякаш временно бе оглушала.
Пейнтър бързо слезе по стълбата и скоро лъчовете на три фенерчета шареха по стените.
— Също като в пирамида — каза Пейнтър.
Сафиа кимна. Три грапави стени се накланяха към дупката на върха.
Омаха коленичи на пода и прокара ръка по пръстта.
— Пясъчник — каза Сафиа. — Всичките три стени и подът.
— Това важно ли е? — попита Пейнтър.
— Не е нормално. Стените и подът са направени от изсечени плочи пясъчник, дело на човешки ръце. Строили са върху основната скала от пясъчник, предполагам. После са изсипали огромни количества пясък отстрани до нивото на тесния отвор. После са запушили дупката и са го засипали с още пясък.
Омаха погледна нагоре.
— И за да са сигурни, че никой няма да го открие по случайност, са сринали отгоре ямата и са уплашили народонаселението с приказки за призраци.
— Но защо е целият този труд? — попита Пейнтър. — Какво представлява камерата?
— Не е ли очевидно?
Омаха му се ухили и Сафиа си помисли, че изглежда направо поразително. Очилата бяха смъкнати под брадичката му, шалът и качулката — свалени назад. Не се беше бръснал от няколко дни, бузите и брадичката му бяха покрити с бронзова четина, а косата му стърчеше на разни посоки. Беше забравила как изглежда, когато работи на терен. Див, неопитомен. Беше в стихията си, като лъв в савана.
Всичко това я заля само след една негова широка усмивка.
Той обичаше всичко това… някога и тя го беше обичала. Беше също толкова дива и освободена, негова любима, приятелка и колежка. После дойде Тел Авив…