— Луната, слънцето и зорницата, троицата, почитана от ранните религии в този район. Царицата за пореден път демонстрира, че се отнася еднакво към различните вярвания — Само че коя каменна плоча кое небесно тяло символизира? — попита Омаха.
Тя кимна.
— Откъде да започнем?
— С утрото, да кажем? Зорницата се появява призори на югоизток. — Омаха потропа по съответната стена. — Това поне изглежда достатъчно очевидно.
— Остават две стени — продължи Сафиа. — Основата на северната е подравнена спрямо оста изток-запад, права като стрела.
— Пътят, по който слънцето се движи по небето. Сафиа грейна.
— А малкият кух квадрат на северната стена може би символизира прозорец, през който влиза слънчевата светлина.
— Което означава, че последната стена е на луната. — Омаха пристъпи към югозападната стена. — Не знам защо тази символизира луната, но Сада е била най-почитаното божество за пустинните племена в арабския свят. Следователно трябва да има по-особено значение.
Сафиа кимна. В повечето култури слънцето било главното божество, вездесъщо, даващо живот и топлина. Ала в жарките пустини то е смъртоносно, безмилостно. Така че тук не то, а луната, Сада, била най-почитана заради хладното си докосване. Луната носела дъжд, представяна като бик с оформени като полумесец рога. Всяка четвърт от цикъла на луната била наричана „Ил“ или „Илах“, което с течение на годините започнало да означава „бог“. На еврейски „Ел“, или „Елохим“. На арабски „Аллах“.
Луната беше най-важна.
— Само че стената изглежда съвсем празна — каза Омаха. Сафиа се приближи до него.
— Трябва да има нещо — каза тя и се включи в огледа Повърхността беше грапава, на места надупчена.
Хрущене на пясък обяви появата на Пейнтър. Омаха се качи наполовина по стълбата, пое багажа и го додаде на Сафиа долу.
— Как вървят нещата тук? — извика Пейнтър, докато подаваше пластмасова туба с вода.
— Бавно — отвърна Сафиа.
— Но напредваме — намеси се Омаха. Пейнтър се приведе срещу вятъра. Останал без товар, изглеждаше така, сякаш следващият силен порив ще го отнесе като хвърчило. Омаха слезе обратно долу, последван от навят от вятъра пясък.
— По-добре се връщай в убежището — извика нагоре Сафиа, притеснена за безопасността на Пейнтър.
Той и махна, обърна се и се гмурна в пясъчните вихри.
— Та докъде бяхме стигнали? — попита Омаха.
10:18
Излязъл от ямата, Пейнтър си пробиваше път през бурята. Беше се спуснала зловеща нощ. Прах закриваше слънцето и обливаше света в червено. Видимостта свършваше рязко на няколко крачки пред лицето му. Очилата за нощно виждане бяха на очите му, но дори и те му осигуряваха само един допълнителен метър видимост. Видя портите само като по-тъмни силуети встрани, докато минаваше през тях.
Сред сградите на селото пясък течеше под краката му, носен от вятъра, все едно газеше в поток. Дрехите му припукваха от статичното електричество. Усещаше вкуса му във въздуха. Устата му беше като пълна с тебешир, устните му бяха сухи и изпръхнали.
Най-накрая се мушна на завет до стената на убежището им. Измъкнал се от челюстите на бурята, Пейнтър успя да си поеме дълбоко дъх. Пясък танцуваше в диви въртележки, сипеше се на пелени от покрива. Той тръгна, опрял ръка на стената на къщата.
На крачки пред него нечия фигура изникна от вихрите мрак, призрак, който постепенно доби форма. Призрак с пушка. Една от съгледвачките Рахим, която стоеше на пост Кимна и на минаване. Тя не реагира по никакъв начин. Пред входа спря и погледна назад. От жената нямаше и следа, отново беше изчезнала.
В бурята ли беше потънала, или това беше част от способността й да се слива с фона, да прибулва възприятията на другите? Пейнтър стоеше пред вратата. Беше чул разказа на Сафиа, но казаното му изглеждаше твърде фантастично, за да е вярно. Като демонстрация за способностите им ходжата беше сложила един бледозелен скорпион на пода и го беше накарала да изписва осморки в прахта, отново и отново, сякаш имаше контрол над животинката. Някакъв номер ли беше? Като с танцуващите змии?
Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато ветровете прозвучаха някак различно. Ревът беше станал постоянен до такава степен, че той почти беше престанал да го забелязва. За миг обаче се чу някакво по-дълбоко громолене, звук, донесен от вятъра, а не присъщ на самия вятър. Пейнтър застина, ослуша се да го долови отново, опита се да провре поглед през булото от навявани пясъци. Бурята продължаваше да реве. Громоленето не се повтори.
Само от бурята ли беше? Той се взря на изток. Сигурен беше, че звукът е дошъл от онази посока. Отвори рязко вратата и се шмугна вътре, Изблъскан от вятъра.