Сега се върна към смитането на пясъка.
— Вече определихме коя стена на кое небесно тяло отговаря, но сега трябва да разберем кой ключ на кое небесно тяло отговаря.
Омаха кимна.
— Добре. И хрумна ли ти нещо?
— Трябва да мислим в контекста на древността. Нещо, което Касандра не направи и без да се замисля, прие, че става въпрос за съвременни мили, вместо за римски. Отговорът се крие в този факт. — Сафиа погледна към него изпитателно.
Той впери поглед в стената, решен да намери отговор.
— Зорницата всъщност не е звезда, а планета. И по-точно Венера.
— Открита и наименувана от римляните. Омаха се изправи, после извърна поглед към артефактите.
— Венера е била римската богиня на любовта и красотата. — Коленичи и докосна желязното копие с бюста на Савската царица. — А тук си имаме една истинска красавица.
— Това си помислих и аз. И също като в гробницата на Йов, и тук трябва да има място, където да се пъха копието. Дупка в земята. — Тя продължи търсенето си.
Омаха се присъедини към усилията и, но търсеше другаде.
— Подхождаш погрешно — каза той. — Не подът е важен, а стената. — Прокара длан по повърхността и продължи да разсъждава, наслаждавайки се на интелектуалното съперничество при разрешаването на гатанката. — Плочата символизира зорницата, така че именно в плочата би трябвало да…
Думите му заглъхнаха, когато пръстите му откриха дълбока дупка в стената. На височината на кръста му. Изглеждаше естествено образувание и лесно можеше да остане незабелязана в пълния със сенки полумрак. Показалецът му потъна докрай. Той клекна пред дупката.
Сафиа стана зад него.
— Намери ли я?
— Дай артефакта.
Сафиа се обърна и грабна желязното копие. Омаха извади пръста си и и помогна да пъхнат края на копието в дупката. Не се оказа много лесно заради наклона на стената. Но накрая все пак успяха да уцелят отвора. Копието потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Накрая цялото копие потъна в пясъчника и остана да стърчи само бюстът, който сега висеше на стената като някакъв човешки трофей.
Сафиа го понамести още малко.
— Виж как стената е вдлъбната от тази страна. Точно по формата на скулата й. — Тя завъртя бюста и го бутна още малко.
— Пасва идеално. Сафиа отстъпи назад.
— Като ключ в ключалка.
— И виж накъде гледа сега нашата желязна царица. Сафиа проследи погледа и.
— Към лунната стена. ’ — А сега сърцето — каза Омаха. — На коя стена принадлежи то — на слънцето или на луната?
— Ако трябва да гадая — на слънцето. Луната е била най-главната богиня в този район. Меката и светлина носела разхлаждащи ветрове и утринната роса. Според мен следващото, което ни трябва, последният ключ или пътепоказател, ще бъде свързан с нейната стена.
Омаха пристъпи към северната стена.
— Значи сърцето принадлежи на тази. Слънцето. Жестоката господарка.
Сафиа погледна към артефакта.
— Богиня с желязно сърце.
Омаха вдигна артефакта. Имаше само едно място, където можеше да се постави. В малкия прозорец, изрязан в северната плоча. Но преди това Омаха прокара ръка по перваза, като се повдигна на пръсти, за да може да опипа дъното на нишата.
— И тук има малки вдлъбнатини. Като на стената.
— Люлка за сърцето.
— Ключалка и ключ.
Наложи се да завърти няколко пъти сърцето, докато пасне с вдлъбнатината в пясъчника. Най-накрая легна на мястото си. Запушеният му с тамян край сочеше към лунната стена.
— Така, по всичко личи, че последната стена наистина е важна — каза Омаха. — И сега какво?
Сафиа прокара ръце по стената.
— Тук няма нищо.
Омаха бавно се завъртя в кръг. — Нищо, което да видим в тъмното. Сафиа погледна към него.
— Светлина. Всички небесни тела светят. Слънцето свети. Зорницата свети. Омаха присви очи. — Но какво осветяват? Сафиа се дръпна назад. Отново й направи впечатление ненормално грапавата повърхност на стената, надупчена като лунен пейзаж.
— Фенерчетата — измърмори тя.
Всеки взе по едно фенерче от пода. Сафиа застана до висящия от стената бюст, а Омаха се премести до сърцето в прозореца.
— Да бъде светлина! — Вдигнал фенерчето над главата си той насочи лъча му така, сякаш е слънчева светлина, лееща се през прозореца сякаш през запушения край на сърцето. — Слънцето свети през висок прозорец.
— А зорницата грее ниско на хоризонта. — Сафиа коленичи край бюста и подравни своя лъч с посоката, в която гледаше Савската царица.