Сафиа насочи вниманието си към другите учени и студенти от музея. Те вече се бяха заели да сортират отломките. Окуражително бе да види как поне засега обичайната им дребна завист е оставена настрани.
Сафиа тръгна обратно към входа с намерение да организира онези, които бяха изразили желание да помогнат. Но когато стигна до предната галерия, на входа се появи многобройна група. Начело крачеше Кара, в работни дрехи, с червена каска с логото на „Кладенци Кенсингтън“. Водеше отряд от двайсетина мъже и жени. И те бяха облечени като нея, със същите червени каски.
Сафиа пристъпи пред нея.
— Кара? — Цял ден не я беше виждала. Кара беше изчезнала някъде с директора на музея, най-вероятно да помогне в координирането на различните следователски екипи от противопожарната служба и полицията. Изглежда няколко милиарда лири стерлинги бяха достатъчни да й осигурят нужната за това власт. Кара даде знак на хората да влязат в галерията.
— Хващайте се на работа! — Обърна се към Сафиа. — Доведох собствения си изследователски екип. Сафиа погледна след групата, която нахлу като някаква малка армия в стаите. Вместо оръжия носеха измервателни уреди от всякакъв вид.
— Какво става? Защо правиш това?
— За да разбера какво е станало.
Кара гледаше как хората и се хващат на работа. В очите й имаше някакъв трескав блясък, пламенна решителност.
Сафиа отдавна не беше виждала това изражение на лицето и. Нещо бе подпалило у Кара енергия, която и липсваше от години. Само една причина можеше да породи такава трескава страст.
Баща и.
Сафиа си спомни очите на Кара, докато тя бе гледала записа на експлозията. Странното облекчение. И промълвеното „Най-после…“.
Кара влезе в галерията. Хората от екипа й вече бяха започнали да събират проби от различни повърхности — пластмаса, стъкло, дървесина, камък. Тя спря при двама мъже, които държаха метални детектори и ги движеха бавно над пода. Единият измъкна парче стопен бронз от купчина отломки и го остави настрани.
— Искам да откриете всяко парченце от онзи метеорит — нареди Кара.
Мъжете кимнаха и продължиха да търсят. Сафиа попита:
— Какво всъщност търсиш?
Кара се обърна към нея със светнали от решителност очи.
— Отговори.
Сафиа долови надеждата зад строгата линия на устните й.
— За баща ти?
— За смъртта му.
16:20
Кара седна на един сгъваем стол в коридора. Работата в галериите продължаваше. Големите сита подрънкваха. Говорът на работниците в крилото почти не стигаше до нея. Беше излязла да изпуши една цигара. Отдавна ги беше отказала, но сега имаше нужда да прави нещо с ръцете си. Пръстите й трепереха.
Имаше ли силата за това? Силата да се надява?
Сафиа се появи на входа, забеляза я и тръгна към нея.
Кара й махна да не идва и посочи към цигарата.
— Имам нужда за минутка да остана сама.
Сафиа спря, изгледа я продължително, после кимна и тръгна обратно към галерията.
Кара си дръпна още веднъж, изпълвайки дробовете си с хладния дим, но той не й донесе утеха. Беше на ръба, адреналинът от нощта беше на привършване. Погледна към паметната плоча до входа на галерията. Бронзът напомняше за баща й, основателя на колекцията.
Кара въздъхна, издишвайки дима, който залютя на очите й. Татко…
В галерията нещо падна с трясък, почти като от изстрел с пушка — напомняне за едно минало, за един лов в пясъците.
Кара се пренесе в миналото.
Беше шестнадесетият й рожден ден.
Ловът беше бащиният подарък за нея…
Арабският орикс избяга нагоре по склона на дюната. Бялата козина на антилопата изпъкваше на фона на червеникавите пясъци. Единствените петна върху снежното и палтенце бяха черният край на опашката й и също толкова черната маска около очите и носа й. Мокра червена диря се стичаше от раната в хълбока и.
Тя се мъчеше да избяга от ловците, но копитата й затъваха дълбоко в рехавия пясък. Кръвта избликваше по-силно, докато животното се бореше да достигне хребета. Чифт заострени рога режеха неподвижния въздух при всяко свиване на вратните мускули в усилието да бъде изминат поредният метър.
Четвърт миля по-назад Кара чуваше ехтящите му викове над ръмженето на своето четириколесно високопроходимо возило с широки, силно набраздени гуми.
Притеснена, тя стисна здраво ръчките на мотопеда който прелетя над върха на огромна дюна. За един застинал миг тялото й увисна в безтегловност над седалката, преди мотопедът да се приземи от другата страна.
Гневно стиснатите й устни останаха скрити зад пясъчния й шал, който вървеше в комплект с жълтеникавия й екип за сафари. Русата й коса, сплетена до средата на гърба, се развяваше зад нея като опашка на дива кобилка.