Синьото сияние нарасна до искрящ облак в центъра на камерата. Следваше поривите на някакви свои си ветрове, кипеше на място. Ключовете засветиха още по-ярко. Въздухът пукаше. Дъги на електрически разряди се извиваха над всяка гънка по наметалата и шаловете им.
Сафиа зяпна в почуда. Пясъчникът беше един от най-добрите изолатори, с изключително ниска електропроводимост. Освобождаването на рогата от камъка изглежда бе затворило някаква верига между трите артефакта. А камерата действаше като магнитна бутилка, уловила в капан енергиите.
— Трябва да се махаме оттук, веднага — настоя Омаха.
Сафиа продължаваше да гледа като омагьосана. Бяха станали свидетели на нещо, приведено в действие преди хилядолетия. Как биха могли да си тръгнат?
Омаха я хвана над лакътя и пръстите му се впиха в плътта и.
— Саф, ключовете! Те са като желязната камила в музея. А сега тук се оформя кълбовидна мълния.
Сафиа си спомни заснетото от камерите в Британския музей. Червеникавото сияние на метеорита, лазурните вихри на кълбовидната мълния… Омаха беше прав.
— Мисля, че току-що задействахме бомба — каза Омаха, като издърпваше Сафиа на крака. Бутна я към стълбата. — И тя всеки момент ще избухне.
Сафиа вдигна крак на първата стъпенка и светът изведнъж избухна в ослепителна светлина. Тя се дръпна и застина, като елен пред автомобилни фарове.
Хеликоптерът се беше върнал и кръжеше точно над главите им.
Смъртта ги чакаше горе… точно както ги чакаше и долу.
18.
В ЗАЕШКАТА ДУПКА
4 декември. 11:02
Шисур
Пейнтър лежеше, притиснал се към покрива на къщата. Беше увил наметалото си плътно, защипвайки краищата му под краката си, шалът му също беше прибран така, че да не се вее. Не искаше някое глупаво изплющяване да издаде позицията му.
Чакаше хеликоптера да направи още един кръг над града. Щеше да има само един изстрел. Трябваше да приеме, че летателното средство е съоръжено с устройство за нощно виждане. Блясъкът от дулото щеше да издаде позицията му. Чакаше със снайпер „Галил“, опрян в бузата, пръстът — на мекия спусък. Израелското оръжие, взето назаем от Рахим, можеше да простреля човек в главата от триста метра. Но не и при такава буря, не и при толкова малка видимост. Трябваше хеликоптерът да се приближи.
Пейнтър чакаше в засада.
Хеликоптерът беше там някъде, търсеше. Летящ ловец, скрит в бурята. Щеше да открие огън с двете си цеви при най-малкото движение долу.
Пейнтър забеляза блясък по-надълбоко в бурята, по посока на руините. Втори хеликоптер. Молеше се Сафиа и Омаха да са се скрили някак. Беше опитал да се свърже с тях по-рано, когато беше усетил, че нещо става, но сигналът беше блокиран. Може би от смущения заради статичния заряд на бурята. Опита се да стигне до тях пеша, но тогава се бяха появили хеликоптерите.
Щом имаше птици във въздуха, значи не ставаше въпрос за малка разузнавателна група. Касандра беше разбрала някак за грешката си и се беше придвижила с цялата си сила.
Радиослушалката в ухото му жужеше със статичен шум, каналът бе оставен отворен. Думи изпъкнаха през фоновия шум.
— Командире! — Това беше Корал, която докладваше от бойното поле. — Както ти подозираше, вражески единици се приближават от всички страни. Претърсват къщите една по една.
Пейнтър докосна предавателя си, с надеждата, че бурята ще попречи на евентуални подслушвачи.
— Децата и по-старите жени?
— Готови са. Барак чака сигнала ти.
Пейнтър огледа небето. Къде си? Трябваше да свали хеликоптера, иначе нямаха никакъв шанс да пробият примката около селото. Планът беше да ударят западно от руините, да приберат Сафиа и Омаха пътьом, поемайки риска от ужасното време. Бурята се усилваше с всяка изминала минута, но поне щеше да прикрие отстъплението им. Ако се махнеха от руините, може би това щеше да задоволи Касандра и тя нямаше да си даде много труд да ги преследва. Ако можеха да се доберат обратно до планините…
Пейнтър усети гняв да се нагнетява в гърдите му. Омразна му беше мисълта да се оттегли, да подари победата на Касандра. Особено след като бяха открили тайната камера под ямата. Касандра със сигурност щеше да докара тук тежко изкопно оборудване. Имаше нещо там долу. Рахим бяха живото доказателство за нещо изключително. Единствената му надежда беше да се измъкне със Сафиа, като забави Касандра достатъчно, за да предупреди някого във Вашингтон — човек, на когото може да има доверие.
И това със сигурност не беше командната структура на Сигма.
Гневът му растеше и образуваше огнена топка в стомаха му.