На юг небето светеше червеникаво от пожарите. Пореден взрив изтрещя през воя на бурята. Унищожаваха града. Дали Другите бяха успели да избягат? Двамата бяха оставили радиостанциите си долу, в трилитната камера. Нямаше как да Разберат какво става с приятелите им.
Пейнтър, Кара…
До нея Омаха беше прехвърлил тежестта си върху десния крак. Беше си изкълчил глезена. Той измърмори през шала си:
— Все още можеш да си пробваш късмета. Сафиа беше изтощена, рамото я болеше. — Хеликоптерът…
Той продължаваше да кръжи над ямата. Прожекторът му беше угаснал, но Сафиа още чуваше ритмичния звук от витлата. Кръжеше ниско, принуждаваше ги да останат на място.
— Пилотът прекрати атаката. Сигурно управлява машината слепешката в тази буря. Ако се движиш покрай стената и изтичаш бързо… Дори бих могъл да стрелям оттук.
Пистолетът все още беше у него.
— Няма да тръгна без теб — прошепна Сафиа. Изявлението й не беше продиктувано изцяло от алтруистични подбуди. Тя стисна ръката му, защото имаше нужда да почувства силата на друг човек до себе си.
Той се опита да издърпа ръката си.
— Забрави. Само ще те забавя. Тя го стисна още по-силно.
— Не… не мога да тръгна.
Той изглежда най-после проумя дълбокия смисъл на думите й, непреодолимия и страх. Придърпа я по-близо до себе си. Тя се нуждаеше от силата му. И той й я даде.
Хеликоптерът кръжеше над тях, ритъмът на витлата му внезапно се чу по-ясно. Промени под ъгъл посоката си над центъра на ямата, остана невидим, придвижването му бе доловимо само по звука.
Сафиа се притисна към Омаха. Беше забравила колко широки са раменете му, колко добре си пасваха телата им. Вперила поглед над рамото му, тя забеляза син проблясък в другия край на ямата, танц на светкавица. 0, Боже…
Стисна още по-силно Омаха.
— Саф — промълви той, устните му — до ухото и, — след Тел Авив…
Експлозията погълна следващите му думи. Стена от силно нагрят въздух запрати и двамата в стената, събори ги на колене. Ярка светлина, после светът се сви до размерите на топлийка и изчезна.
Камъни падаха около тях. Оглушителен трясък отгоре. Огромен скален къс се стовари върху издатината, под която се криеха, и се заби в пясъка. Дъждът от камъни не преставаше, истински водопад. Полузаслепена, Сафиа го усети с коленете си. Земен трус.
Цитаделата се срутваше.
11:21
Пейнтър беше стигнал до ръба на понорната яма, когато изригна експлозията. Единственото предупреждение беше син проблясък от дълбините й. После колона от лазурносин огън изригна от отвора на камерата, освети всяко ъгълче, отблъсна бурята както с блясъка си, така и с нажежения си дъх.
Земята под краката му се разтресе.
Пейнтър усети горещата вълна да минава край лицето му, право нагоре, ограничена от стените на дълбоката яма, но въпреки това го блъсна назад.
Викове се надигнаха около него.
Стремителната колона от лазурен огън удари последния хеликоптер право в корпуса, изстреля го към небето като есенно листо. Резервоарът му избухна, провлачил червен пламък, в драматичен контраст на фона на синьото. Отломките от машината се пръснаха във всички посоки, не на парчета, а на течни потоци от стопен огън. Хеликоптерът се беше стопил в банята от кобалтов пламък.
Миг по-късно, от южния ръб на ямата, Пейнтър видя как руините на Цитаделата, кацнали нестабилно върху западния ръб, започват бавно да се прекатурват в пропастта. А на дъното й, осветени от пламъците, две фигурки се препъваха сред падащите навсякъде около тях камъни.
Сафиа и Омаха.
11:22
Замаян, Омаха се облегна на Сафиа. Тя беше провряла ръка под мишниците му. Бореха се за всяка крачка в пясъка. Очите му сълзяха от остатъчното изгаряне на ретините, но зрението му бавно се връщаше. Първо се появи блясък, мътен, синкав. После видя тъмни сенки да падат около него и да се забиват тежко в пясъка, някои отскачаха.
Дъжд от камъни. Библейско проклятие.
— Трябва да се махнем оттук! — изкрещя Сафиа, а гласът й кънтеше, все едно че говореше под вода.
Нещо го удари отзад по здравия крак. И двамата паднаха по очи. Басов тътнеж разтърси въздуха зад тях и над тях, като крясъка на разгневен бог.
— Пада!
11:33
Пейнтър тичаше слепешката по пътечката към дъното на ямата.
Вляво от него задната половина на Цитаделата пропадаше в пропастта като на забавен каданс. Стенеше и трещеше. Камъни и пясък се изливаха в единия край на ямата. Пейнтър беше виждал кално свлачище по време на пороен дъжд, цял хълм се беше втечнил пред очите му. Сега ставаше същото. Само че малко по-бавно. Скалите се бяха оказали по-инатливи.