Сафиа се взираше в дупката пред себе си. Водата продължаваше да спада. Изглеждаше невъзможно. С отцеждането стъклена рампа се разкриваше пред погледите им, завита в спирала към дълбините. Трилитната камера беше изчезнала. Останало беше само стъкло, като огромен тирбушон, забит в земята.
Входът към Убар.
Сафиа снижи длан към външната страна на рампата и бавно я приближи към стъклото. То все още блестеше с капчици вода, искрящи върху черната повърхност и отразяващи светлината от фара на мотопеда.
Не усети прекомерна топлина.
Събра смелост и докосна с пръст черното стъкло. Още беше топло, много топло, но не толкова, че да я изгори. Опря цялата си длан.
— Твърдо е — каза тя. — Все още изстива, но повърхността е твърда. — Почука с кокалче по нея, за да им демонстрира.
Изправи се, протегна единия си крак и стъпи върху рампата. Тя издържа тежестта й.
— Водата изглежда го е охладила достатъчно, за да се втвърди.
Пейнтър пристъпи към нея.
— Трябва да се махаме оттук.
Корал се обади от мотопеда си. Беше говорила с другите.
— Командире, всички Рахим са се събрали. Можем да се връщаме, когато кажеш.
Сафиа се обърна към ръба горе, но той се губеше в мрака. Сведе поглед към гърлото на стъклената спирала.
— Това дойдохме да открием.
— Ако не тръгнем веднага, Касандра ще ни заклещи тук. Омаха се включи в разговора.
— И къде ще отидем? Пейнтър посочи на запад.
— В пустинята. Ще използваме бурята като прикритие.
— Ти да не си луд? Тепърва ще става страшно. Това е само началото на бурята. Нали не си забравил за проклетата мегабуря? Искаш да я посрещнем на открито в пустинята? — Омаха поклати глава. — Предпочитам да рискувам с онази кучка.
Сафиа си представи Касандра, леденото й хладнокръвие, жестокостта в очите й. Каквато и загадка да се криеше долу, Касандра щеше да си я присвои. За себе си и за своя работодател. А Сафиа не можеше да допусне това.
— Аз слизам — каза тя, прекъсвайки спора.
— И аз ще сляза — добави Омаха. — Поне ще се скрием от бурята.
Откъм ръба горе внезапно се чу нова престрелка. Всички се снишиха и се обърнаха.
— Изглежда друг вече взе решението вместо нас — измърмори Омаха.
Корал заговори бързо в радиото си, Пейнтър — в своето.
По протежение на ръба блеснаха светлини, фарове. Мотори изреваха. Мотопеди и бъгита започнаха да се спускат по склоновете на ямата.
— Какво правят? — попита Омаха.
Пейнтър прибра радиостанцията си с мрачно изражение.
— Някой горе е забелязал тунела. Една от жените. Ходжата, предположи Сафиа. След отварянето на Убар ясените за нищо на света нямаше да избягат. Щяха да го защитават с цената на живота си. Лу’лу водеше долу цялото племе. Две бъгита дори подскачаха напряко през свлачището.
Возилата се приближаваха към тях от всички посоки.
Внезапно избухналата стрелба замлъкна.
Корал обясни, като държеше радиостанцията до ухото си.
— Вражески съгледвачи са се добрали до снайперистка позиция на върха на една от кулите. Вече са ликвидирани.
Сафиа долови уважението в гласа на жената. Рахим бяха доказали качествата си.
Бъгитата и мотопедите с товара си от жени набиха спирачки едно след друго в пясъка. В първото претоварено бъги видяха познати лица — Кара, Дани и Клей. Барак ги следваше с мотопед.
Кара слезе и поведе останалите. Вятърът отново набираше сила, дърпаше шаловете, плющеше в наметалата. Кара държеше пистолет в едната си ръка.
— Приближават се светлини — каза тя и посочи в противоположната посока, на изток. — Много. Камиони, големи. И поне един хеликоптер излетя. Зърнах за миг прожектора му.
Пейнтър сви ръка в юмрук.
— Заключителният ход на Касандра. Ходжата си проби път през множеството.
— Убар е отворен. Той ще ни защити. Омаха погледна назад към дупката.
— Аз пък ще разчитам на пищова си.
Пейнтър погледна на изток.
— Нямаме избор. Всички да слязат долу. Дръжте се в група. Ще вземем колкото можем да носим. Оръжия, амуниции, фенерчета.
Ходжата кимна на Сафиа.
— Ти ще ни водиш.
Сафиа погледна надолу към тъмната спирала от стъкло внезапно разколебана. Стана и трудно да диша. Когато ставаше въпрос само за собствения й живот, рискът беше приемлив. Но сега поемаше отговорност и за живота на други хора.
Погледът и се спря върху две момиченца, които Клей водеше за ръка. Изглеждаха толкова ужасени, колкото и младият мъж между тях. Но Клей се държеше.
Сафиа трябваше да направи същото. Позволи на сърцето си да тупти в ушите й, но решително успокои дишането си.
Намеси се нов звук, донесен по вятъра. Дълбоко басово громолене на двигател, нещо огромно. Източният ръб на ямата се обля в светлина.