Той запълзя трескаво по наклонения под, катерейки се по скала от стомана. Оборудване и принадлежности се затъркаляха към предницата и го удряха по пътя си. Пейнтър усети, че тракторът започва да се плъзга необратимо, сграбчен от гравитацията. Веригите му захрущяха в камък.
Падаше.
Пейнтър скочи с последни сили и сграбчи ръчката на задния люк. За съжаление люкът се отваряше навън. А той нямаше опора, за да го избута. Запъвайки се с пръсти и прасци, успя да избута люка само на трийсетина сантиметра.
Вятърът свърши останалото. Бурята подхвана вратата и я отвори докрай.
Пейнтър я последва, буквално издърпан навън.
Под него тракторът се гмурна в ямата.
Той успя да ритне веднъж. Отблъсна се като жаба от люка и протегна ръце към ръба на ямата.
Успя, на косъм. Коремът му се удари в ръба. Той притисна торса си към земята, краката му висяха в пропастта. Пръстите му се забиха отчаяно. Трясък на смачкан метал се чу изотдолу. Мерна фигури да тичат към него.
Нямаше да го достигнат навреме.
Плъзна се назад. Нямаше за какво да се захване. Веригите на танка бяха заравнили ръба. За миг успя да се задържи, впил пръсти в един стърчащ над прахта камък.
Увисна на една ръка и погледна надолу.
Десет метра по-надолу тракторът се беше забил с предницата си в стъклената дупка, пропадайки наполовина като двайсеттонна тапа в тунела.
Щеше да свърши работа.
Камъкът, за който се държеше, поддаде под тежестта му. Пейнтър падна в пропастта.
Чу някой да вика името му.
После рамото му се удари в издатина на скалата, той отскочи и дъното на ямата се втурна нагоре да го посрещне, осеяно с камъни и метални отломки.
ПЕТА ЧАСТ
ОГЪН ПОД ЗЕМЯТА
19.
ПРИСТАНИЩЕ В БУРЯ
4 декември, 12:02
Под земята
Сафиа бързаше по спиралната рампа начело на групата. Трясъкът горе ги беше хвърлил в паника. Отломки се търкаляха откъм отвора на тунела — стъкло, камъни, дори едно парче разкъсан метал се беше търколило като детски обръч по спиралата през бягащите хора надолу към дълбините.
Трясъкът горе утихна постепенно.
— Какво беше това? — попита Сафиа. Омаха поклати глава.
— Пейнтър, предполагам.
Кара вървеше от другата й страна.
— Барак и Корал се върнаха да проверят.
Зад тях вървяха Дани и Клей, натоварени с багаж, преметнат на гърба. Държаха фенерчета. Клей стискаше своето с две ръце, сякаш беше спасително въже. Сафиа си помисли, че студентът и втори път няма да се запише доброволец за работа на терен.
Зад тях вървяха Рахим, също натоварени с припаси и раници. Само тук-там блестяха фенерчета. Водеше ги Лу’лу сбрала глава в разговор с друга старица. Бяха загубили шест жени при престрелките и бомбардировката, Сафиа виждаше суровата скръб в очите на всички. Дете плачеше тихичко някъде отзад. При изолацията, в която живееха тези жени дори една смърт беше тежко изпитание. Бяха останали трийсет, една четвърт от тях деца и старици.
Твърдта под краката им се промени внезапно — от грапаво стъкло в камък. Сафиа погледна надолу, докато взимаха поредния завой на спиралата.
— Пясъчник — каза Омаха. — Стигнахме до края на взривния обхват.
Кара насочи фенерчето си назад, после обратно напред.
— Това експлозията ли го е направила?
— Някакъв вид насочен взрив — каза Омаха, на пръв поглед не особено впечатлен. — В по-голямата си част тази спирална рампа сигурно вече е била тук. Трилитната камера е била запушалката. Бомбата просто я е изхвърлила нагоре.
Сафиа знаеше, че Омаха опростява нещата. Продължи напред. Щом бяха стъпили на камък, значи краят трябва да е близо. Пясъчникът под краката им беше влажен. Ами ако откриеха само наводнен проход? Ще се наложи да се върнат назад… при Касандра.
Раздвижване привлече вниманието й. Корал и Барак ги настигаха. Спряха да ги изчакат.
Корал посочи назад.
— Пейнтър го е направил. Стоварил е камион върху отвора.
— Голям камион — уточни Барак.
— А самият Пейнтър? — попита Сафиа.
Корал облиза устни, очите и се присвиха тревожно.
— Няма и помен от него… Това няма да спре Касандра задълго. Вече се чува, че копаят. — Корал махна напред. — Пейнтър ни спечели време, така че нека го използваме.
Сафиа пое дълбоко дъх. Корал беше права. Обърна се и продължи надолу.
— Колко дълбоко се намираме? — попита Кара.
— На повече от шейсет метра според мен — отговори Омаха.