Зад следващата извивка пред тях се отвори кухина, приблизително колкото двоен гараж. Лъчите на фенерчетата се отразиха в пълен с вода кладенец в средата. Повърхността беше мътна и се вълнуваше леко. От тавана капеше вода.
— Източникът на водата, която избликна по-рано — каза Омаха. — Насоченият взрив явно я е всмукал нагоре, като мляко през сламка.
Всички влязоха в пещерата. Каменен корниз обточваше кладенеца.
— Вижте. — Кара насочи фенерчето си към една врата в отсрещната стена.
Заобиколиха кладенеца.
Омаха сложи длан върху вратата.
— Пак желязо. Тук определено са си падали по желязото. Имаше дръжка, но вратата беше запречена с лост.
— Така са запечатали кухината срещу налягане — каза Корал зад него. — Заради вакуума при експлозията. — И кимна назад към кладенеца с водата.
Високо над тях се чу ехо от трясък.
Омаха хвана дългото резе и го дръпна. Без успех.
— Мамка му! Заяло е. — Отри ръце в наметалото си. — И цялото е мазно.
— Срещу корозията — каза Дани. Опита се да му помогне, но общите им усилия също не постигнаха успех. — Трябва ни лост или нещо такова.
— Не — каза ходжата зад него. Разбута хората с бастуна си и спря до Сафиа. — Ключалките на Убар могат да бъдат отворени само от някоя Рахим.
Омаха отри отново ръцете си.
— Мадам, добре дошла сте да си опитате късмета. Моля.
Лу’лу удари леко с бастуна си по резето.
— Нужен е някой благословен от Убар, някой, който носи кръвта на първата царица, за да въздейства върху такива свещени артефакти. — Ходжата се обърна към Сафиа. — Онези, които носят дарбата на Рахим.
— Аз? — възкликна Сафиа.
— Ти беше проверена — напомни й Лу’лу. — Ключовете реагират на твоето докосване.
Сафиа си спомни гробницата на Йов, окъпана в дъжда. Спомни си как чакаше копието и бюстът да посочат къта Убар, Тогава тя беше с работни ръкавици. Кейн беше пренесъл и пъхнал копието в дупката. То беше помръднало чак когато тя изтри с голи пръсти дъжда, стичащ се като сълзи по бузата на статуята. Чак когато го докосна.
Както и извитите рога на бика. Нищо не се беше случило, докато тя не ги беше докоснала, ужилена от искра статично електричество. Беше възпламенила бомбата с едно докосване на пръста си.
Лу’лу и кимна да мине напред.
Сафиа го направи, беше изтръпнала.
— Чакай. — Корал измъкна някакво устройство от джоба си.
— Какво е това? — попита Омаха.
— Искам да проверя една своя теория — каза тя. — Вече тествах ключовете с някои от електронните джаджи на Касандра. — И даде знак на Сафиа да продължи.
Сафиа пое дълбоко дъх, протегна здравата си ръка и хвана лоста. Не усети нищо особено, дори убождане на статично електричество. Дръпна резето. То се вдигна с лекота. Сафиа отстъпи стреснато назад.
— Мамка му! — ахна Омаха. — О, това те впечатли! — каза Кара.
— Сигурно съм го разхлабил, затова тя го вдигна толкова лесно.
Корал поклати глава.
— Това е магнитна ключалка.
— Какво? — попита Сафиа.
— Това е магнитометър. — Корал вдигна портативното устройство, което държеше. — Измерва магнитните заряди. Полярността на железния лост се промени, когато ти го докосна.
Сафиа озадачено сведе поглед към лоста. — Как?
— Желязото е високопроводимо и чувствително към магнетизма. Когато потъркаш игла в магнит, предаваш й магнитния му заряд. По някакъв начин тези предмети реагират на присъствието ти, на някаква енергия, която излъчваш.
Сафиа си представи завъртането на желязното сърце върху мраморния олтар в гробницата на Имран. Движението му наистина наподобяваше на магнит, който се нагласяваше спрямо някаква ос.
Още един трясък се чу високо над тях.
Омаха пристъпи напред.
— По каквато и причина да се е вдигнало резето, давайте да се възползваме.
Той грабна дръжката на вратата и дръпна. Смазаните панти не издадоха звук. Вратата се отвори с лекота и разкри тъмно спускащо се стълбище, изсечено в скалата.
След като затвори и блокира отвътре вратата, Омаха ги поведе, осветявайки пътя с фенерчето си, Сафиа плътно до него. Останалите от групата ги последваха.
Проходът не завиваше никъде, затова пък беше много стръмен. Изведе ги още трийсетина метра надолу в кухина четири пъти по-голяма от първата. И в тази камера имаше езеро, тъмно и огледално. Въздухът миришеше странно. Определено на влага, но и на озон — миризмата при гръмотевична буря.
Но всичко това не успя да задържи и за миг вниманието на Сафиа.
Пред тях един каменен кей навлизаше във езерото. В края му, над водата, се полюшваше красива дървена лодка, арабски платноход, дълъг десетина метра. Корпусът му лъщеше, напоен с масло, и грееше ярко под лъчите на фенерчетата им. Златно покритие украсяваше парапетите и мачтите. Платната, безполезни тук, бяха прибрани и пристегнати.