Баща й поддържаше темпото, яхнал друг мотопед, пушката беше преметната зад гърба му. Шалът му висеше около врата. Лицето му беше потъмняло като кожата на старо седло, косата му беше станала пясъчносива. Улови погледа й.
— Близо сме! — извика той над тънкия вой на моторите. Настъпи газта и отпраши надолу по брулената от вятъра страна на дюната.
Кара ускори след него, превита над ръчките на мотопеда, следвана по петите от водача им бедуин. Именно Хабиб ги беше отвел при плячката. И пак неговият точен изстрел беше ранил орикса. Макар да остана впечатлена от умението му да уцели антилопата в бяг, Кара се беше вбесила, когато разбра, че изстрелът е бил съзнателно предназначен да рани животното, а не да го убие.
— Да я забавим… за момичето — беше обяснил Хабиб.
Кара не можа да преглътне жестокостта… и обидата. Ходеше на лов с баща си от шестгодишна. Самата тя беше умел стрелец и предпочиташе чистите попадения, които не измъчваха плячката. Съзнателното раняване на животното беше излишна и неоправдана жестокост.
Натисна педала за газта и изхвърли пясък зад себе си.
Имаше хора, особено в Англия, които вдигаха неодобрително вежди по повод възпитанието и и я смятаха за мъжкарана, още повече че растеше без майка.
Кара знаеше, че не е така. Обиколила беше половината свят и беше възпитана без лицемерните представи за разделителната линия между мъжете и жените. Знаеше как да се защитава, умееше да се бие с юмруци и нож.
По подножието на дюната Кара и водачът настигнаха баща й, чийто мотопед беше попаднал в камилска локва — рохкав участък, който всмукваше като плаващ пясък. Подминаха го в облак от прах.
Баща й изкара мотопеда си от локвата и ги подгони към следващата дюна — масивна двестаметрова планина от червен пясък.
Кара първа стигна до хребета заедно с Хабиб, като намали леко, колкото да види какво я чака отвъд. И добре че го направи. Отвъдният склон на дюната се спускаше отвесно като скала към широка пясъчна равнина. Като нищо можеше да се катурне надолу с главата по стръмния склон.
Хабиб й махна да спре и тя се подчини благоразумно. Забави мотопеда и изведнъж усети тежката жега да се стоварва върху раменете й, но не й обърна внимание. Дъхът излезе от гърдите й с дълга въздишка на страхопочитание.
Гледката отвъд дюната беше забележителна. Залязващото слънце излъскваше равния пясък като истинско стъкло. Омарни миражи потрепваха тук и там, създавайки илюзии за просторни водни езера — лъжливо обещание на един непрощаващ пейзаж.
Ала друга гледка накара момичето да затаи дъх. В Центъра на равнината самотен комин от пясък се издигаше в спирала и изчезваше сред облак от прах на голяма височина.
Пясъчен дявол.
Кара беше виждала пясъчни дяволи и преди, даже и по-мощни пясъчни бури, които връхлитаха сякаш от нищото и затихваха също толкова бързо. И въпреки това гледката я порази дълбоко. Самотната природа на тази буря, съвършената й неподвижност над равнината. Имаше нещо тайнствено и чуждо в нея.
Чу Хабиб да си мърмори нещо с наведена глава сякаш изричаше молитва.
Баща й ги настигна и привлече вниманието й.
— Ето я! — каза задъхано той и посочи към подножието на стръмния склон.
Ориксът се влачеше през откритата пясъчна равнина и вече куцаше силно.
Хабиб вдигна ръка, забравил за молитвата си.
— Не, няма да ходим по-нататък. Баща й се намръщи.
— Какви ги говориш?
Водачът гледаше напред. Очите му бяха скрити зад черни очила, каквито носеха в Африканския корпус, под вълнена оманска чалма, наречена „шамаг“.
— По-нататък няма да ходим — отсечено повтори Хабиб. — Това е земята на ниснасите, забранените пясъци. Трябва да се върнем.
Баща й се засмя.
— Глупости, Хабиб!
— Татко? — въпросително го погледна Кара. Той поклати глава и обясни:
— Ниснасите са караконджолите на дълбоката пустиня. Черни джинове, призраци, които обитават пясъците.
Кара премести обратно поглед към непроницаемите черти на техния водач. Пустинната четвърт на Арабия — Руб ал Кали — беше най-голямата пясъчна маса в света, пред която дори Сахара изглеждаше като джудже, и фантастичните истории, които се носеха из този район, бяха многобройни и странни. Но някои хора все още ги смятаха за верни.
Включително и техният водач, както личеше.
Баща й увеличи оборотите на двигателя.
— Обещах ти лов, Кара, и няма да те разочаровам. Но ако искаш да се върнеш…
Кара се поколеба, като местеше поглед от баща си към Хабиб и обратно, на границата между страха и решимостта, между митовете и реалността. Тук, в дивото на дълбоката пустиня, всичко изглеждаше въз-можно.