Но всичко това сега беше без значение.
— Нищо няма да ти кажа — изграчи той.
— Не помня да съм те питала нещо.
Той й се ухили широко. Дори от това го заболя.
Касандра отиде при лаптопа и натисна няколко клавиша. На екрана се показа изображение на района, гледан отгоре — града, руините, пустинята. Изображението беше чернобяло, с изключение на малко синьо кръгче, което бавно се въртеше. Под него координатите по трите оси X, У и Z се меняха. Предаване в реално време. Пейнтър знаеше какво вижда. Сигнал от микропредавател, система, която сам беше конструирал.
— Какво си направила?
— Имплантирахме го в доктор Ал Мааз. Не искахме да я губим от поглед.
— Предаването… под земята… — Трудно му беше да движи езика си.
— Имаше достатъчно голяма пролука в останките от трактора, за да спуснем в дупката антенен кабел. Развихме го достатъчно, за да уловим отново сигнала й. Долу явно има добра акустика. Спуснахме и усилватели. Вече можем да я следим където и да отиде.
— И защо ми казваш всичко това?
Касандра се върна до леглото му. Държеше малък предавател в ръка.
— За да те информирам за малката модификация в твоя предавател. Изглежда с малко по-мощна батерия може да се възпламени таблетка C4. Мога да ти покажа схемите.
Пейнтър изстина.
— Касандра, какво си направила? — Представи си лицето на Сафиа, срамежливата и усмивка.
— Достатъчно C4, за да прекъснеш нечий гръбнак.
— Не си…
Тя вдигна едната си вежда, жест, който преди го вълнуваше и забързваше пулса му. Сега го ужаси. Пейнтър стисна чаршафа в юмруци.
— Ще ти кажа каквото искаш.
— Колко мило! Но пък от друга страна, Пейнтър, не помня да съм те питала за нещо. — Тя вдигна предавателя и погледна към екрана. — Време е да те накажа за малката каскада, която ни спретна днес.
Тя натисна бутона.
— Не!
Крясъкът му се изгуби в чудовищна експлозия. Имаше чувството, че самото му сърце се е взривило. Отне му миг да разбере.
Касандра се усмихна отвисоко, изключително доволна.
Мъжете в стаята избухнаха в смях, който нямаше нищо общо с доброто настроение.
Тя вдигна отново устройството.
— Извинявай, май съм взела друг предавател. Този задейства зарядите, които заложихме в останките от трактора. Моите бомбаджии ми обещаха, че експлозивите ще ни отворят път към тунела. Остава само да поразчистим малко. До половин час влизаме.
Сърцето още го болеше, туптеше в гърлото му. Касандра извади втори предавател.
— Това е истинският. Настроен към приемателя на Сафиа. Дали да не опитаме отново?
Пейнтър провеси глава. Тя щеше да го направи. Убар беше отворен. Касандра не се нуждаеше повече от знанията на Сафиа.
Тя коленичи по-близо до него.
— Сега, когато привлякох вниманието ти, може би е време си побъбрим.
13:52
Сафиа стоеше с една ръка върху желязната статуя, облегнала хълбок в парапета на кораба. Как беше възможно да е едновременно ужасена до дъното на сърцето си и уморена до смърт? Беше минал половин час, откакто чуха експлозията откъм спиралната рампа.
— Касандра май чука на вратата — беше казал Омаха.
Корабът им вече беше навлязъл дълбоко в тунела. И въпреки това напрежението беше нараснало главоломно. Дузина фенерчета се насочиха назад. Нищо. Сафиа можеше само да си представя объркването и гнева на Касандра, когато откриеше, че тях ги няма, а самата тя е стигнала до наводнен тунел.
Дълго щяха да плуват Касандра и хората й, ако се опитаха да ги последват.
Макар скоростта на Платнохода да беше съвсем малко по-голяма от бърз ход, те плаваха вече повече от час. Трябва да бяха изминали поне десет километра в бавното си, но луксозно бягство.
Колкото повече време минаваше, толкова по-спокойни бяха спътниците й. А и кой можеше да знае дали Касандра наистина е успяла да си осигури достъп до рампата?
Сафиа обаче не можеше да се освободи от друг страх, по-личен.
Пейнтър.
Какво беше станало с него? Мъртъв, заловен, изгубен в пясъчната буря. Като че ли нямаше благоприятен вариант.
Зад нея няколко от жените Рахим пееха тихо и тъжно, оплакваха мъртвите си. На арамейски. Сафиа се заслуша и сърцето й се сви съпричастно.
Лу’лу се размърда, забелязала вниманието й.
— Това е старият ни език, езикът на последната ни царица, вече е мъртъв, но ние още го говорим помежду си.
Сафиа слушаше, пренесена в друго време.
Кара и Омаха седяха на палубата наблизо, увесили глави, заспали.
Барак стоеше при кормилото, поддържайки курса по дългите извивки на тунела. Може би някога проходът е бил част от подземна речна система.
На няколко крачки встрани Корал седеше по турски, наведена над комплект уреди, захранвани с батерии. Лицето й грееше, очертано от светлинките им. Дани и помагаше, коленичил до нея, опрял глава в нейната.