Гледката беше зашеметяваща.
— Намали! — извика Барак, когато наближиха кея. Сафиа дръпна ръката си от желязната статуя. Скоростта на Платнохода рязко намаля. Барак с лекота насочи кораба покрай кея.
— Вържете го — каза той.
Рахим отново бяха скочили на крака. Наскачаха на кея от пясъчник и привързаха въжетата за сребърните подпори, същите като на другия кей.
— Вече сме у дома — каза Лу’лу. Сълзи премрежваха очите й.
Кара поведе старицата към средната част на кораба, откъдето да слезе на кея. Стъпила на твърда земя, ходжата махна на Сафиа да дойде при нея.
— Ти трябва да ни водиш. Ти ни върна Убар. Сафиа се дръпна, но Кара я побутна напред.
— Направи тази услуга на старата дама.
Сафиа слезе от Платнохода и поведе групата към стъкления бряг на Убар. Кара вървеше зад нея и Лу’лу. Този миг беше техен по право. Дори Омаха се въздържа да не хукне напред, макар че току проточваше врат вляво и вдясно над раменете на двете жени.
Стигнаха до брега, всички фенерчета бяха включени.
Кара погледна нагоре и наоколо. Разсеяла се за миг, тя се блъсна в гърба на Сафиа. Двете с ходжата бяха спрели внезапно. — 0, Боже!… — простена Сафиа. Лу’лу просто падна на колене.
Кара и Омаха ги заобиколиха. Видяха ужаса едновременно. Омаха отскочи. Кара се дръпна крачка назад.
Няколко метра по-напред едно скелетоподобно мумифицирано тяло стърчеше над улицата. Долната му половина беше обвита в стъкло. Омаха премести лъча на фенерчето си по-нагоре по улицата. Имаше и други тела, наполовина заровени в пътя. Кара мярна самотна съсухрена ръка, която стърчеше над стъклото, сякаш собственикът и се давеше в черно море. Приличаше на детска.
Всички те се бяха удавили в стъкло.
Омаха се приближи, после отскочи встрани. Насочи фенерчето си към мястото, където току-що беше стъпил. Лъчът премина през стъклото и разкри заровено отдолу човешко очертание, обгорено до кокал, свито на топка в стъклото под краката му.
Кара не беше в състояние да мигне дори. Приличаше досущ на баща и.
Най-накрая похлупи с ръце лицето си и се обърна.
Омаха каза зад нея:
— Мисля, че току-що открихме каква е била истинската трагедия, която е прогонила последната царица на Убар оттук и я е накарала да запечата това място и да го прокълне. — Обърна се към останалите. — Това не е град, а гробница.
20.
БИТКА ПОД ПЯСЪКА
4 декември, 15:13
Шисур
Пейнтър плъзна поглед по импровизираното болнично отделение. Успокоителното все още изпълваше главата му с паяжини, но действието му беше отслабнало достатъчно, за да е в състояние да разсъждава по-ясно, по-целенасочено.
Видя Касандра да влиза в стаята, вятърът я блъсна вътре и навя пясък в краката й. Наложи се да натисне с рамо, за да затвори вратата.
По-рано Пейнтър беше чул достатъчно, за да прецени, че опитът й да настигне другите е бил неуспешен. Ала по уверената й стъпка и по високия дух на мъжете в стаята личеше, че препятствието не е непреодолимо. Както винаги, Касандра имаше и друг план.
Тя забеляза, че е привлякла вниманието му, отиде при него и седна тежко на съседната койка. Личният му пазач, седнал зад него, се размърда. Шефката беше тук. Тя извади един пистолет и го отпусна в скута си.
Това ли е краят?
С периферното си зрение Пейнтър виждаше малкото синьо кръгче на екрана на лаптопа. Поне Сафиа беше още жива. Вече се беше отдалечила значително от Шисур в северна посока. Вертикалната ос на координатната система показваше, че все още се намира дълбоко под земята. Над сто метра.
Касандра даде знак на пазача да се отдалечи.
— Иди да изпушиш една цигара. Аз ще го наблюдавам.
— Да, капитане. Благодаря, сър.
Той побърза да се отдалечи, преди шефката да е променила решението си. Пейнтър долови нотка на страх в гласа на човека. Можеше да се досети как Касандра командва тук. С железен юмрук и сплашване.
Касандра се протегна.
— И така, Кроу…
Пейнтър стисна ръка в юмрук под завивката. Не че би могъл да направи нещо. Един от глезените му беше закопчан с белезници към крака на койката, пък и Касандра седеше извън обсега му.
— Какво искаш, Санчес? Дошла си да злорадстваш?
— Не. Просто исках да те уведомя, че изглежда си разбудил любопитството на шефовете ми. Всъщност залавянето ти може да ме изкачи с няколко стъпала в командната йерархия на Гилдията.
Пейнтър я изгледа злобно. Не беше дошла да злорадства, а да се хвали.
— Гилдията? Значи те ти подписват чекове за заплата. — Какво мога да кажа? Заплатата е добра. — Тя сви рамене. — Допълнителните облаги също си ги бива. Имам си собствен наказателен отряд. Защо да не съм доволна?