Пейнтър разпозна комбинацията от самоувереност и подигравка в гласа й. Не предвещаваше нищо добро. Със сигурност имаше план, който да и осигури победата.
— Защо се свърза с Гилдията?
Тя го огледа, както лежеше вързан на койката. Гласът й стана някак още по-коварен.
— Истинската власт принадлежи само на онези, които са склонни да нарушат правилата, за да постигнат целите си. Законите и разпоредбите само ти връзват ръцете и очите. Знам какво е да се чувстваш безсилен. — Очите и се отклониха, насочени сякаш към миналото. Пейнтър долови дълбока скръб зад тези думи. Гласът й обаче стигна до точката на леда. — Накрая се освободих, като пресякох граници, които малцина преминават. Зад тази граница открих сила. И никога няма да се върна назад… дори и заради теб.
Пейнтър си даде сметка, че е безсмислено да спори с нея.
— Опитах се да те предупредя, че за теб е по-добре да отстъпиш — продължи Касандра. — Гилдията е склонна да отвръща на удара, ако я вбесиш достатъчно. А ти определено успя да привлечеш вниманието й.
Пейнтър беше чувал да се шушука за Гилдията. Организация, построена на принципа на терористичните клетки, с неясна структура и обвито в тайнственост ръководство. Действаха по целия свят, без да са свързани с някоя определена страна, макар да се твърдеше, че са се появили от пепелта на бившия Съветски съюз, комбинация от руски мафиоти и бивши агенти на КГБ. Впоследствие обаче Гилдията се беше просмукала през границите като арсеник в чаша чай. Почти нищо друго не се знаеше за тях. Освен че са безмилостни и жестоки. Целите им бяха прости — пари, власт, влияние. Ако успееха да сложат ръце върху източника на антиматерия, това щеше да е най-голямата им победа досега. Биха могли да изнудват цели нации, да продават образци на чужди сили или на терористи. Гилдията би била недосегаема и нищо не би могло да я спре.
Той гледаше Касандра. Колко високо беше пуснала Гилдията пипалата си във Вашингтон? Спомни си своя имейл за проверка. Знаеше поне за един човек, който фигурираше във ведомостта й. Представи си Шон Макнайт. Беше ги подхлъзнал, всичките. Пейнтър стисна още по-силно юмрук.
Касандра се наведе напред и опря лакти на коленете си.
— Когато това приключи, ще те опаковам, ще ти вържа панделка и ще те доставя на Гилдията. Те ще ти разфасоват мозъка като рак мъртва риба.
Пейнтър поклати глава, макар сам да не беше сигурен какво отрича.
— Познавам от първа ръка методите им за разпит — продължи Касандра. — Впечатляваща работа. Имаше един човек, оперативен агент на МИ5, който се опита да се внедри в една клетка на Гилдията в Индия. Така го бяха обработили, че само скимтеше жално като пребито пале. Не бях виждала скалпиран човек с пробити дупки в черепа, в които са напъхани електроди. Удивително! Но защо ли ти разказвам всичко това? Предстои ти да го изпиташ лично.
Пейнтър никога не беше подозирал степента на поквара и коварност в тази жена. Как не ги беше забелязал? Та той едва не се беше влюбил в нея! Знаеше отговора. Какъвто бащата, такъв и синът. Баща му се беше оженил за жена, която по-късно го намушка с нож и го уби. Как не е предусетил баща му убийцата в жената, на която е врекъл сърцето си, до която си е лягал всяка нощ, с която са си родили дете? Дали не беше някаква генетична слепота, предавана от поколение на поколение?
Очите му се преместиха към синьото кръгче на екрана. Сафиа. Замисли се за топлите чувства, които изпитваше към нея. Не беше любов, поне още не беше след толкова кратко време. Но беше нещо по-дълбоко от уважение и приятелство. Той се вкопчи в тази възможност, в този потенциал в себе си. Имаше и добри жени, с искрени сърца като неговото. И той можеше да ги обича.
Погледна отново към Касандра. Гневът се отцеди от него.
Тя изглежда съзря нещо в лицето му. Беше очаквала поражение, а намери твърдост и спокойствие. Объркване просветна в очите й, а зад него Пейнтър зърна и нещо по-дълбоко.
Тревога.
Но само за част от мига.
След това ярост изпепели всичко друго. Касандра скочи с ръка на пистолета си. Той просто я гледаше. Нека го застреля. По-добре това, отколкото да го предаде на началниците си.
Касандра издаде звук, който само наподобяваше смях.
— Ще те оставя на Министъра. Но може да дойда да погледам.
— Министъра?
— Неговото лице ще е последното, което ще видиш в живота си. — И му обърна гръб.
Пейнтър долови острата нотка на страх в тези последни думи. Прозвуча точно като пазача, когото беше отпратила преди няколко минути. Страх от вишестоящия — безмилостен и непрощаващ.
Последните паяжини на успокоителното се стопиха в пламъците на внезапно просветление. Министъра. Той затвори очи, сякаш да се скрие от тази възможност. Сега вече знаеше със сигурност кой ръководи Гилдията, или поне кой насочва ръката на Касандра.