— Ами ключовете и другите предмети? — каза той. — Ти спомена нещо за магнетизъм.
Корал кимна.
— Мога само да гадая с какво ниво на технология са боравели древните хора. Имали са достъп до енергиен източник, който ние все още не разбираме. Те обаче са го разбирали достатъчно. Вижте как е обработено стъклото, камъка, да не говорим за сложните магнитни задвижващи устройства, които са конструирали.
Кара погледна към града.
— Имали са хиляда години да усъвършенстват изкуството си.
Корал сви рамене.
— Бас ловя, че течността в ключовете е взета от това езеро. Бакиболовете имат слаб заряд. Ако целият този заряд бъде насочен в една посока, тогава железният контейнер ще се магнитизира. И понеже бакиболовете вътре са в равновесие с магнитното поле на желязото, те остават стабилни и не се анихилират в това поле.
— Ами желязната камила в музея? — попита Сафиа. — Тя експлодира.
— Верижна реакция на сурова енергия — отговори Дани. Кълбовидната мълния явно е била привлечена от желязото и странния поляритет на течното и ядро. Вероятно дори от значително разстояние. Вижте този таван, в който се просмуква статично електричество от бурята.
Омаха погледна нагоре към електрическия танц, която сякаш беше набрал сила. Дани довърши:
— Мълнията е предала електрическия си заряд на желязото, отдавайки цялата си енергия наведнъж. Което е било твърде много. Ефектът е бил драматичен и неконтролируем и е довел до взрива.
Корал се размърда.
— Бас ловя, че дори и така нямаше да се стигне до експлозия, ако антиматерията вече не е била леко дестабилизирана от остатъчната радиация, излъчвана от ураниевите атоми в желязото. Радиацията е възбудила и засилила крехкостта на конфигурацията от сфери.
— Ами езерото тук? — измърмори Омаха, оглеждайки подозрително водата.
Корал се намръщи.
— Уредите ми не са достатъчно чувствителни за достоверен анализ. Не отчетох радиация тук, но това още не означава, че изобщо няма. Може би по-навътре в езерото бихме открили, но трябва още екипи да слязат тук, ако въобще се стигне до това.
Клей се обади за пръв път, скръстил ръце пред гърдите си.
— Какво тогава се е случило през тристата година след Христа? Как са попаднали всички тези тела в стъклото? Експлозия ли е имало?
Корал поклати глава.
— Не знам, но няма данни за експлозия. Може би някаква злополука. Експеримент, който е излязъл от контрол. В този резервоар има енергия с незнайни характеристики. — Тя погледна към града, после към Сафиа. — Има още нещо, което трябва да ви кажа, доктор Ал Мааз.
Сафиа насочи вниманието си обратно към физичната.
— За кръвта ви — каза Корал.
Преди да е уточнила за какво става въпрос, някакъв звук привлече очите на всички към езерото. Нисък вой. Всички застинаха. Шумът се засили бързо.
Джетове.
В другия край на езерото някакъв блясък се изстреля високо във въздуха, отразявайки се в тавана и стените. После още един.
Не, не беше блясък. Падаше към града… към тях.
— Ракета! — изкрещя Омаха. — Скрийте се!
16:42
Пейнтър чакаше своя шанс.
Стаята се тресеше под яростния напор на пясъчната буря, който блъскаше вратите, закованите прозорци и керемидите по покрива. Звучеше като прегладнял хищник, който си пробива път навътре, непреклонен, решителен, подлуден от жаждата си за кръв. Виеше от гняв и изливаше в разтърсващ рев мощта си.
Вътре някой беше пуснал радио. „Дикси Чикс“. Но музиката звучеше слабовато на фона на страховитата буря.
А тя бавно, но упорито се вмъкваше в убежището им.
През тясната пролука под вратата се сипеше пясък, гърчеше се и пълзеше по пода като гнездо от змии. През процепите на прозорците вятърът свиреше и въздишаше, непрекъснатите му вече пориви вкарваха прашни облачета в стаята.
Въздухът беше станал задушен, миришеше на кръв и йод.
Останали бяха само ранените, един лекар и двама пазачи. Преди половин час Касандра беше повела останалите под земята.
Пейнтър погледна към лаптопа. Там все още грееше синьото кръгче на Сафиа. Тя се намираше на десетина километра на север, все още дълбоко под пясъците. Пейнтър се надяваше светлинката да означава, че Сафиа е още жива. Само че приемникът нямаше да угасне след нейната смърт. Това, че продължаваше да предава, не беше гаранция. Но ако се съдеше по промяната в координатите на кръгчето, Сафиа все още се движеше. Не му оставаше друго, освен да вярва, че е жива.
Но докога?
Времето го притискаше като осезаема тежест. Беше чул пристигането на тракторите M4 от въздушната база Тумрайт, които бяха доставили новите припаси и оръжие. Керванът беше пристигнал точно когато пясъчната буря ги удари с най-голямата си злоба. И все пак групата бе успяла да надбяга предсказаната мегабуря.