— Моля да ме извините за подвеждането, лейди Кенсингтън. Просто Шахра не разкриват тайните си пред външни хора. Така повеляват традициите ни. И ние сме пазители на това място не по-малко от Рахим. Били сме натоварени с тази трудна задача от последната царица на Убар, точно преди двете линии да се разделят. Така както разделила ключовете, тя разделила и царските кръвни линии, всяка със собствените си тайни.
Сафиа ги погледна — домовете на Убар, сбрани отново.
— И каква тайна е била поверена на вас? — попита Омаха.
— Старата пътека към Убар. Извървяната от първата царица. Беше ни забранено да я отваряме, докато Убар не бъде отново открит.
— Задна вратичка — каза Омаха. Сафиа си помисли, че би трябвало сама да се досети. Цацата, запечатала Убар след ужасната трагедия, е била повече от педантична. Имала е резервни планове за резервните планове, разпределени между двете кръвни линии.
— Значи може да се излезе оттук? — попита Омаха.
— Да, има път към повърхността. Но не можем да се измъкнем навън. Пясъчната буря буквално беснее и е опасно да се мине по купола на Убар. Точно затова се забавихме толкова, след като научихме от Барак, че портата е отворена.
— Е, по-добре късно, отколкото никога — каза Дани зад тях.
— Да, но сега нова буря връхлита района от юг. Би било сигурна смърт да излезем горе.
— Значи все още сме в капан — заключи Омаха.
— Докато бурята утихне. Просто трябва да удържим дотогава.
С тази тревожна мисъл те изминаха още няколко улици в мълчание, докато не стигнаха до задната стена на пещерата. Изглеждаше солидна, но капитан Ал Хафи продължи напред. Сафиа забеляза права пукнатина в стената от стъкло. Извиваше се под ъгъл навътре и затова не се виждаше от пръв поглед.
Капитан Ал Хафи ги заведе при пукнатината.
— Повърхността е на сто и петдесет стъпала нагоре. Проходът може да послужи като скривалище за децата и жените.
— И като капан, ако не успеем да задържим Касандра. Капитан Ал Хафи плъзна поглед по Насъбралите се хора.
— Всяка помощ ще е добре дошла. От всеки, който може да държи оръжие.
Дани и Корал се приближиха да вземат оръжие от складираното в пукнатината. Дори Клей пристъпи напред и протегна ръка.
Студентът усети изненадания поглед на Сафиа.
— Наистина държа на онази шестица — беше единственото, което каза, преди да отстъпи встрани. В очите му грееше страх, но и решителност. Омаха отиде последен.
— Пистолет си имам. Но още един ще ми дойде добре. Капитан Ал Хафи му подаде една М — 16.
— И това става.
Сафиа пристъпи към него, когато той се дръпна встрани.
— Омаха… — Така и не му беше отговорила долу, в двора на двореца. Дали думите му не бяха предсмъртно признание с ясната мисъл, че са обречени?
Той и се усмихна.
— Не е нужно да казваш нищо. Аз казах, каквото исках. Още не съм си заработил отговора ти. — Той отстъпи крачка встрани. — Но се надявам, че поне ще ми позволиш да опитам.
Сафиа се приближи, сложи ръка зад врата му и го дръпна надолу. Каза в ухото му:
— Аз наистина те обичам… просто не знам… — Не успя да довърши. Недоизказаното увисна между тях.
Той въпреки това я прегърна.
— Аз пък знам. И ще изчакам, докато и ти си готова. Раздели ги дочут спор. Думи на висок глас между Кара и капитан Ал Хафи.
— Няма да ви позволя да участвате в битката, лейди Кенсингтън.
— Напълно способна съм да стрелям с пушка.
— Тогава вземете една с вас на стълбите. Може да ви потрябва.
Кара фучеше, но капитанът беше прав. Стълбите към повърхността можеха да се превърнат в последния им фронт.
Капитан Ал Хафи сложи ръка на рамото й.
— Имам дълг към вашето семейство. Позволете ми днес да го изплатя.
— За какво говориш? — попита Кара.
Той наведе глава, в гласа му се промъкнаха скръб и срам.
— Не за пръв път предлагам услугите си на вашето семейството. Когато бях млад мъж, всъщност момче, пожелах да помогна на вас и на вашия баща.
Кара се смръщи още повече.
Капитан Ал Хафи вдигна лице да срещне погледа й.
— Първото ми име е Хабиб.
Кара ахна и отстъпи крачка назад.
— Водачът ни в деня на лова! Ти си бил!
— Трябваше да придружа баща ви заради интереса му към Убар. Но се провалих. Страхът ми попречи да ви последвам онзи ден в забранените пясъци. Едва когато видях, че смятате да навлезете в ниснасите, тръгнах след вас, но вече беше късно. Успях само да ви извлека от пясъка и да ви върна в Тумрайт. Не знаех какво друго да направя.
Кара изглеждаше зашеметена. Сафиа местеше поглед между двамата. Събитията бяха описали пълен кръг… обратно в началната си точка — пясъците, където беше загинал баща им.