Загледа се в червения огън на опашката й, като на падаща звезда.
Преследвачите също го забелязаха. Камионите моментално свърнаха встрани. Твърде късно. Поне за единия от тях. Гранатата избухна. Пейнтър с наслада проследи как една от светлинките се издига високо във въздуха и избухва в огнена топка, още по-ярка на тъмния фон. После падна с трясък в пясъка.
Другият камион беше изчезнал. Надяваше се да е заседнал някъде между дюните. Щеше да се оглежда за него.
Върна се на мястото си и провери и в двете странични огледала. Пълен мрак.
Възползва се от моментното затишие и отвори откраднатия лаптоп. Пикселите бавно се заредиха и засияха ярко. Молеше се батериите да издържат още малко. Появи се картата на района. Пейнтър не вярваше на очите си.
Нямаше синьо кръгче.
Обзе го паника. После кръгчето се появи. Явно беше необходимо известно време за възстановяване на безжичното захранване. Сафиа все още предаваше. Пейнтър погледна координатите. Променяха се. Тя се движеше. Жива беше. Надяваше се това да означава, че и другите са живи и здрави.
Трябваше да се добере до нея… до тях. Имплантираният приемник не можеше да се отстрани — беше конструиран така, че да се взриви при опит за изваждане, освен ако не е дезактивиран предварително. Но той можеше да изведе Сафиа извън обсега на Касандра и да й намери хирург и сапьор. Изведнъж си даде сметка, че само координатите по оста Z се променят. Тази ос измерваше вертикалата. Отрицателното число намаляваше, приближавайки нулата.
Сафиа се придвижваше нагоре. Почти беше стигнала до повърхността. Явно беше намерила задна вратичка от пещерите. Умно момиче.
После сбърчи вежди озадачено. 2 — координатите минаха нулата и продължиха да нарастват. Сафиа не само бе стигнала повърхността. Изкачваше се по-нагоре.
Къде, по дяволите? Той провери местонахождението й. Намираше се на близо осем километра от него. Тъй като и без това се движеше приблизително в същата посока, оставаше му да коригира леко курса си право към нея. Увеличи скоростта с още осем километра в час. Главоломна скорост при тези условия.
Ако Сафиа е намерила задна вратичка, същото щеше да направи и Касандра. Трябваше да стигне до Сафиа и другите колкото се може по-скоро. Хвърли отново поглед към синьото кръгче. Знаеше, че и друг човек следи внимателно показанията.
Касандра… която все още държеше портативния детонатор.
17:45
Сафиа вървеше по сякаш безкрайните тъмни стъпала, другите я следваха, изкачваха се по двойки, деца и стари или ранени жени. Кара носеше единственото им фенерче и осветяваше прохода, така че сянката на Сафиа се издължаваше напред. Целта им беше да се отдалечат максимално от битката долу. Ехо на стрелба все още стигаше до тях. Престрелка, която сякаш не спираше и за миг.
Сафиа се мъчеше да я изключи от мислите си. Прокара ръка по стената. Пясъчник. Стъпалата отдолу бяха протрити от безброй сандали и боси крака. Колко други хора бяха минавали по същата пътека? Представи си как самата Савска царица се изкачва или слиза по тази стълба.
Докато самата тя се изкачваше, усети как времето се свива, минало и настояще се сливат в едно. Тук, в арабския свят, повече от където и да било, миналото и настоящето сякаш нямаха категорична граница. Историята не беше мъртва и погребана под небостъргачи и асфалт, нито дори затворена между музейни стени. Тук тя беше жива, тясно свързана със земята, сливаше в едно легендите и камъка.
Лу’лу я настигна.
— Чух те да говориш с любимия си. Сафиа не искаше да говори за това.
— Той не ми е… това беше преди…
— И двамата обичате тази земя — продължи ходжата, без да обръща внимание на опита ида отклони темата. — Позволила си твърде много пясък да се натрупа между вас. Но такъв прах лесно може да бъде пометен.
— Не е толкова лесно.
Сафиа сведе поглед към ръката си, където някога бе носила пръстен. Беше си отишъл, също като едно дадено преди време обещание. Как би могла да е сигурна, че ще бъде до нея, когато има нужда от него? „Едно момче те напусна. Сега мъж е коленичил пред теб.“ Можеше ли да повярва на това? Представи си друго лице, като контраст. Пейнтър. Начинът, по който държеше ръката й, тихото му уважение и спокойствието, което и вдъхваше, дори болката в очите му, когато я беше изплашил.
Лу’лу заговори, сякаш прочела мислите й:
— Има много мъже с благородни сърца. Някои порастват по-бавно от другите.
Сафиа усети сълзи да се събират в гърлото й.
— Имам нужда от повече време… да премисля нещата.
— Имала си време. Също като нас и ти си прекарала твърде много време сама. Човек трябва да направи своя избор… докато все още има възможност да избира.