Пясъчна буря

Очите му я откриха, все така застинала на мястото си.

— Кара! Тръгвай! — И махна с ръка да подсили думите си. Загорялото му лице беше смъртно бледо. — Бягай, миличка!

И тогава тя го усети. Раздвижване в пясъка. Отначало беше леко подръпване, сякаш гравитацията внезапно се беше увеличила. Песъчинки започнаха да танцуват и да се слягат надолу, бързо се превърнаха в ручейчета, потекли в лъкатушни пътеки право към пясъчния дявол.

Баща й също го усети. Форсира двигателя, гумите се въртяха в пясъка, изхвърляйки облаци прах. Извика и:

— Бягай, дявол да го вземе!

Този вик я разтърси. Баща й рядко крещеше и никога не изпадаше в паника.

Тя форсира двигателя на мотопеда. За свой ужас видя, че прашната колона е станала по-широка, подхранена от необяснимите течения в пясъка. Протягаше се към мястото, където баща й беше затънал в пясъка.

— Татко! — извика тя предупредително.

— Тръгвай, дете! — Най-накрая той освободи мотопеда си, сякаш чрез чисто усилие на волята, и го насочи в кръг около подвижния пясък.

Кара последва примера му. Зави, форсира двигателя и пое обратно по склона. Пясъкът под гумите я всмукваше, сякаш беше попаднала във водовъртеж, който я дърпаше назад. Впрегна всичките си умения да се пребори с коварното течение.

Най-накрая стигна до ръба на падината и погледна през рамо. Баща й още беше близо до дъното, лицето му бе мръсно от прах и пот, очите — присвити съсредоточено. Зад рамото му Завихреният пясък се приближаваше, надвиснал и искрящ от бичовете статично електричество. Покриваше цялото дъно.

Кара не можеше да отмести поглед. В сърцето на прашния дявол се разрасна някакъв мрак, разливаше Ще нашироко и ставаше все по-черен, по-плътен. Изливите статично електричество не успяваха да го осветят. Миризмата на изгоряла плът все още се усещаше във въздуха. Спомни си предупреждението на вода-ча им и сърцето й се изпълни с ужас. Черни призраци… ниснасите.

— Татко!

Ала баща й беше затънал в дълбоките силни течения на въртопа без възможност да избяга. Ръбът на разширяваща се колона почти го достигна. Очите му срещнаха нейните, уплашени не за него, а за нея.

Устните му изрекоха „Тръгвай“… после той изчезна, потъна в мрака, който изпълваше дявола.

— Татко!…

Последва ужасяващ писък.

Колоната от пясък изригна навън с ослепителна сила. Нещо откъсна Кара от седалката и я запрати високо във въздуха. Запревърта се. Времето се разтегна, докато земята не се издигна да я удари. Нещо се впи в ръката и — светкавица от болка, която остана почти незабелязана. Претърколи се върху пясъка, докато не спря с лицето надолу.

Остана да лежи там, неспособна да помръдне. Накрая страхът за баща и я накара да се завърти на хълбок. Впери поглед към димящия вулкан в пясъка.

Дяволът го нямаше, изчезнал бе. Само прах висеше във въздуха. Тя седна с мъка, простена и се опита да нагласи по-безболезнено наранената си ръка. Всичко това нямаше никакъв смисъл. Огледа се във всички посоки.

Пясъкът се простираше равен навсякъде около нея, недокоснат, без следа или отпечатък. Всичко беше изчезнало — нямаше пясъчна падина, нямаше окървавен орикс, нито обрулен от пясък мотопед.

Тя плъзна поглед по празните пясъци.

— Татко…