Друг дявол разцъфна на изток. Още един на юг. Сякаш се зараждаха от самия пясък и се издигаха във въздуха. Сафиа беше виждала хиляди такива вихрушки, но нито една не бе светила толкова силно от статичен заряд.
Кара също гледаше към тях.
— Все още не разби…
Право пред тях стена от пясък се издигна нагоре изпод ръба на платото. Трите жени отскочиха назад от уплаха.
— Ниснас! — ахна Лу’лу.
Вихрушката се оформи току до ръба на платото, въртеше се в плътна колона. Кара и ходжата отстъпиха към прохода. Сафиа остана като хипнотизирана на мястото си.
Мощни вълни от статичен заряд се ливнаха нагоре по дължината на колоната, извираха от пясъка и потъваха в небето. Плащът и се развя, този път не от вятъра, а от танца на електричеството във въздуха, искри припукваха по кожата, дрехите и косата и. Беше болезнено, но някак еуфорично усещане. Оставяше тялото и студено, а кожата — топла.
Сафиа издиша, неволно беше затаила дъх.
Направи крачка напред, достатъчно близо да види пълната ширина на извиващата се като змия вихрушка. Енергия продължаваше да се лее в ядрото й. Прашният дявол се беше оформил около един от трите камиона. Отгоре Сафиа видя как пясъкът около возилото се задвижва във въртоп под него.
Подскочи стреснато, когато нещо я докосна по лакътя. Кара. Беше набрала кураж да погледне. Намери ръката на Сафиа и я стисна. По трепета й Сафиа разбра, че Кара преживява отново своя стар кошмар.
Пясъците под камиона потъмняха. Мирис на изгоряло стигна до двете жени. Кара стисна силно ръката на Сафиа. Беше познала миризмата.
Пясъците почерняха. Стопен пясък. Стъкло.
Ниснасът.
Енергиите на вихрушката заплющяха бясно, обхванали цялата колона. От върха на платото двете видяха как камионът потъва в стопената локва, отначало бавно, гумите му се топяха с Припукване… после статичното електричество изплющя страховито, прашният дявол се срина в себе си и миг преди да е изчезнал Сафиа видя как стъклото става напълно черно. Камионът пропадна, все едно падаше във въздух. Черната яма си прогори път дълбоко в пясъка, а ветровете натрупаха пясък отгоре, заличавайки всяка следа.
Призракът идва и си отива.
Миг по-късно прозвуча тих взрив. Пясъкът наоколо сякаш подскочи.
— Резервоар с гориво — каза Кара.
И двете вдигнаха очи. Нови смъртоносни вихрушки изникваха навсякъде. Вече бяха станали дузина.
— Какво става? — попита Кара.
Сафиа поклати глава. Ограждащата стена на бурята също бе потъмняла и се свиваше, приближаваше се към тях от всички посоки.
Лу’лу се оглеждаше ужасена.
— Другата буреносна система откъм крайбрежието. Стигнала е дотук, двете се подхранват една друга и се превръщат в нещо ужасно.
— Мегабурята — каза Сафиа. — Ние сме в центъра. Нови и нови вихрушки танцуваха по пясъците. Светеха като пламъци, родени от пустинята. Пейзаж като от ада. Бурята отвъд ставаше все по-черна и яростна. Воят й се бе превърнал в писък.
Да тръгнеш по тези пясъци означаваше сам да си изпросиш смъртта.
Сафиа чу някакъв звук от по-близо. От радиостанцията и. Омаха я беше помолил да остави канала отворен, за да може да се свърже с нея.
Стисна я в ръка и тръгна обратно към прохода.
Един глас прошепна през статичния шум:
— Сафиа… ако… ме чуваш… Кара се приведе към нея.
— Кой е?
Очите на Сафиа се разшириха.
— Пейнтър! Жив е!
Някакъв каприз на статичното електричество във въздуха позволи на гласа му да достигне ясно до нея.
— На три километра съм. Дръжте се. Идвам. После статичният шум погълна всичко.
Сафиа натисна бутона за предаване и вдигна радиостанцията до устните си.
— Пейнтър, ако ме чуваш, не идвай! Не идвай! Чуваш ли ме?
Махна пръста си от бутона. Само статичен шум. Не я беше чул.
Тя вдигна поглед към новия свят от буря, огън и вятър. Смъртта дебнеше сред пясъците… а Пейнтър идваше насам.
18:05
Касандра клечеше с двама от хората си. Автоматична стрелба трещеше отвсякъде. След като първата граната я беше сварила неподготвена, тя се включи в битката сред руините на града. Нейните хора бавно и сигурно изтласкваха противника.
Тя гледаше през мерника на пушката и чакаше. Квадратните къщи се редяха пред нея, очертани в отсенки на зелено и сребърно през очилата за нощно виждане. Беше включила паралелно и инфрачервените лещи и сега те и показваха как едно червено петно се движи зад стъклена стена близо до един ъгъл. Вражеска единица.
Касандра огледа внимателно силуета. Носеше тръба на рамото си, която грееше като малко слънце. Нагрята до червено. Гранатомет. Беше инструктирала хората си да търсят именно такива мишени. Трябваше да елиминират средствата на противника за далечна стрелба.