Но боговете горе не закъсняха.
Откъм покрива ослепителна енергийна мълния удари земята близо до командоса, изпука и прогори ретините. Не беше истинска мълния, а енергийна дъга между тавана и пода. Не изрови кратер. Дори не събори човека.
Направи нещо много по-лошо.
Стъклото под краката му моментално премина от твърдо в течно състояние. Войникът падна в дълбоката локва и затъна до шията. Писъкът, който се изтръгна от устата му, сякаш дойде от най-страшните ями на ада — писък на човек, който изгаря жив.
Пресекна само след миг.
Главата му се отпусна назад, пара излизаше от устата му.
Мъртъв.
Стъклото отново беше твърдо.
Прикриващият огън пресекна заедно с живота на боеца. И другите бяха видели какво стана.
В далечината битката продължаваше, ехото подхващаше пушечни изстрели — тук обаче никой не помръдваше. Омаха вдигна поглед. Таванът пламтеше, огън изпълваше целия купол. Още мълнии прескачаха между пода и тавана. Някъде надолу се чу нов писък, същият като онзи, който бяха чули преди миг.
— Случва се отново — каза Корал.
Омаха погледна към мъртвеца, погребан в стъклото. Знаеше какво има предвид Корал.
Огнената смърт се беше върнала в Убар.
18:12
Пейнтър подскочи на седалката, когато двайсеттонният трактор прелетя над една малка дюна. Вече не виждаше нищо. Видимостта от няколко метра се беше стопила — сега виждаше само до върха на носа си. Караше слепешката. Като нищо можеше да се движи право към ръба на пропаст и да го разбере твърде късно.
Преди няколко минути пясъчната буря внезапно се беше извила с подновена ярост. Бушуващите ветрове стоварваха върху трактора гигантски юмруци. Главата на Пейнтър пулсираше от сблъсъка на силите.
Въпреки това продължаваше сляпо напред. Единственият му ориентир грееше на екрана на лаптопа до него.
Сафиа.
Нямаше представа дали го е чула по радиостанцията, но след предаването не беше помръднала повече. Все още беше над повърхността… всъщност на десетина метра над повърхността. Сигурно имаше някакво възвишение там. Трябваше да намали, когато наближи координатите й.
Отразен блясък привлече погледа му. В страничното огледало. Вторият камион преследвач. Следваше силните светлини на трактора. Преследвачът сигурно също караше слепешката, следваше го по петите, движеше се по утъпканата от него пътека, разчитайки тракторът да премаже всяко препятствие по пътя.
Слепец води друг слепец.
Пейнтър продължи напред. Не смееше да напусне поста си. Ветровете внезапно заплющяха още по-силно. За миг тракторът се изправи на едната си верига, после с трясък възстанови равновесието си. Исусе…
Незнайно защо го напуши смях. Истеричното веселие на обречените.
После ветровете спряха отведнъж, сякаш някой беше изключил вентилатора.
Тракторът се движеше в по-открит терен. Дори небето просветля от среднощен мрак до здрач. Пясъкът все още се вихреше и ветровете все още вееха, но скоростта им беше едва една десета от предишната.
Погледна в страничното огледало. Солидна стена от мрак забулваше гледката. Изглежда беше минал през ядрото на бурята и сега се беше озовал от другата му страна.
Колкото и да се взираше, не видя и следа от преследващия го камион, фаровете му потънаха в абсолютния мрак. Може би последният яростен порив на ветровете беше преобърнал нещастника.
Пейнтър насочи вниманието си напред.
Видимостта се беше увеличила почти до половин километър. В далечината се извисяваше силует от тъмна скала. Пустинно плато. Пейнтър хвърли поглед към екрана на лаптопа. Синьото кръгче лежеше право напред.
— Ето къде си значи.
Той рязко увеличи скоростта.
Чудеше се дали Сафиа го вижда. Протегна ръка и взе радиостанцията. Държеше под око и пътя. Докъдето му стигаше погледът, малки вихрушки плющяха и се извиваха като змии, съединявайки пустинята с небето. Излъчваха синьо сияние. Дъги статично електричество се извиваха от земята. Повечето стояха на едно място, но някои криволичеха над пустинния пейзаж. Съвсем наблизо една се спусна по склона на дюна и вдигна пръски от припукващ пясък. След себе си оставяше черна следа като разтеглен подпис, драскулка от молива на някой бог на бурите.
Пейнтър се намръщи. Никога не беше виждал подобно явление.
Но сега не му беше до това. Вдигна радиото към устните си.
— Сафиа, кажи, ако ме чуваш. Би трябвало и да ме виждаш вече.
Зачака отговор. Не знаеше дали у Сафиа има уоки-токи. Беше настроил предавателя на трактора на същата честота. Шум изригна откъм приемника.
— … ейнтър! Обръщай веднага! Назад!