Това беше Сафиа! По гласа и усети, че е в беда.
Той натисна бутона за предаване.
— Няма да се върна. Трябва да…
Електрическа дъга подскочи от приемника на радиостанцията към ухото му. Пейнтър извика и хвърли радиото. Замириса на опърлена коса.
Усети вълна от статичен разряд да преминава през целия трактор. От всяка повърхност го удряше ток. Той обхвана с ръце обвития с гума волан. Лаптопът изсъска, после изпука силно. Екранът угасна.
Бурята изсвири силно, продължително.
Не беше бурята… беше клаксон на тежко превозно средство.
Погледна в страничното огледало. Откъм черната стена на бурята камионът преследвач изскочи на открито. Последните ветрове изплющяха по задницата му. Корпусът започна да се накланя, всеки момент щеше да се преобърне.
После се освободи. Удари се в пясъка, първо гумите от едната страна, после и другите. Подскочи, поднесе и се завъртя в пълен кръг. Но вече се беше измъкнал от лапите на бурята.
Пейнтър изпсува.
Шофьорът на камиона сигурно беше точно толкова потресен от факта, че е жив, колкото Пейнтър беше потресен от факта, че го вижда. Камионът забави и спря. Изглеждаше ужасно. С една спукана гума, предната броня извита в стоманена усмивка, брезентът над товара отзад се влачеше от едната страна, оплетен във въжетата.
Пейнтър натисна газта и ускори напред, за да увеличи максимално разстоянието до камиона. Първия преследвач беше обезвредил с гранатомета. Сега щеше да си осигури малко пространство за дишане и после щеше да се погрижи и за този.
В страничното огледало видя, че камионът още го следва.
Пейнтър се подготви за битка. Първата стъпка беше да включи автоматичното управление.
Пустинята напред се беше превърнала в гора от въртящи се пясъчни дяволи, святкащи в зловещия здрач. Сега като че ли всички бяха тръгнали нанякъде. Той смръщи вежди. Движеха се в унисон, като някакъв свръхестествен балет.
Тогава го усети. Познато раздвижване в пясъка.
Беше усетил същото при лавината по склона на дюната. Разместване на пясъка под веригите на трактора.
Само че сега беше на равна земя.
Навсякъде около него вихрушките танцуваха, статичното електричество искреше, а пясъкът отдолу поддаваше. Двайсеттонният трактор затъваше. Скоростта намаля. Пейнтър усети, че задницата поднася. Тракторът се завъртя, повлечен от незнайни сили. После спря, уловен в капан.
Страничният прозорец сега гледаше право към преследващия го камион. Той продължаваше да се движи към него, скъсяваше разстоянието с широките си гуми с грайфери за пясък. После пясъкът под него стана на прах. Камионът пропадна до средата на гумите… после затъна до шасито.
И ловецът, и плячката бяха в капан, като мухи в кехлибар.
Само че техният кехлибар още се движеше.
Пейнтър го усещаше под себе си. Пясъкът плуваше.
18:15
Сафиа се отказа да крещи в радиото. Можеше само да гледа ужасена заедно с Кара и Лу’лу. Беше пейзаж, излязъл от нечий кошмар, дело на четката на Салвадор Дали. Светът се топеше и разтягаше.
Сафиа гледаше напрегнато вихрушките, смъртоносните електрически разряди, черния пясък — на локви и потоци, прокопани от танцуващите дяволи. Прашните облаци в небето светеха от огромното количество енергия, протичащо през тях, подхранвано от гърчещите се колони пясък и статично електричество.
Но това не беше най-лошото.
Докъдето и стигаше погледът, цялата повърхност се наместваше бавно в един-единствен гигантски въртоп над заровения мехур на Убар. Платото от пясъчник беше като скала сред силно течение. Имаше и по-малки скали — тракторът на Пейнтър и един камион, заседнали във врящия пясък.
Вихрушки приближаваха возилата, врязваха се в пясъка със стопяващ огън.
Трясък се чу отляво. Парче от платото се откъсна и се срина в пясъка като скала в море.
— Не можем да останем тук — каза Кара. — Този остров няма да издържи още дълго.
— Пейнтър… — промълви Сафиа.
Дрехите й искряха и припукваха от статични токове, докато тя пристъпваше към ръба. Беше дошъл да ги спаси, подписвайки неволно смъртната си присъда. Трябваше да направят нещо.
— Да се оправя сам — каза Кара, — Ние не можем да му помогнем.
Радиото внезапно оживя в ръката й. Беше забравила, че го държи. Пейнтър…
— Сафиа, чуваш ли ме? — Беше Омаха. Тя вдигна радиото към устните си.
— Чувам те.
Гласът му звучеше далечен, сякаш се обаждаше от друга планета.
— Нещо странно става тук долу. Статичното електричество полудя. Дъгите стигат до стъклото и го топят. Катастрофата се повтаря! Стойте далеч!
— Можете ли да се качите по стълбите?