Отвори страничния люк и падна навън. Лежеше на камъните, дишаше тежко и не можеше да повярва, че е жив. Приятна изненада.
Сафиа хукна към него.
Дойде и Кара, погледна го отвисоко със скръстени ръце.
— Браво! Но да си чувал приказката „скочил от тигана, та право в огъня“?
Той седна.
— Какво става, по дяволите?
— Трябва да идем на безопасно място — каза Сафиа и му помогна да се изправи.
— Къде? — попита Кара и го прихвана за другата ръка. — Бурята вилнее в пустинята, а Убар е в пламъци.
Сафиа изправи гръб.
— Знам къде можем да отидем.
22.
ОГНЕНА БУРЯ
4 декември, 18:45
Убар
Сафиа стоеше с капитан Ал Хафи в основата на стълбите. Гледаше навън към лазурния въртоп, кипящ в купола горе. Беше ослепителен. Мълнии светлосиня енергия плющяха, разклоняваха се и пълзяха из цялата камера. Най-изнервяща беше абсолютната тишина. Тук гръмотевици нямаше.
— Какво е разстоянието до двореца? — попита Сафиа.
— Четиридесет метра.
Тя вдигна поглед към стълбите отзад. От Рахим бяха останали Четиринайсет жени, седемте деца бяха живи и здрави. От дузината мъже на капитан Ал Хафи бяха останали осем. Никой от тях не изглеждаше склонен да се върне в обхванатия от електрическа буря Убар.
Но бяха готови да последват Сафиа.
Тя се обърна към пътеката, която трябваше да изминат. Една погрешна стъпка означаваше огнена смърт.
— Сигурна ли си? — попита Кара зад нея. От двете и страни стояха Лу’лу и Пейнтър.
— Доколкото е възможно — отговори Сафиа.
Пейнтър беше взел назаем плащ от един от мъжете Шахра, но още беше бос. Устните му бяха стиснати в черта.
Далеч назад звук като от сриващи се камъни проехтя откъм прохода със стълбите. Подготовката се беше проточила по-дълго от очакваното. Горната част на стълбите вече се сриваше.
— Мисля, че твърде много разчиташ на онази стара царица — каза Пейнтър.
— Тя е оцеляла след катастрофата. Кръвната линия на царя е оцеляла. При онзи катаклизъм царската кръвна линия е била защитена. Царицата, потомците на царя и никой друг. Защо?
Сафиа се обърна и изпразни сгънатия плащ, който държеше в ръка. Изсипа се пясък и покри стъклото пред нея. Пръсна се по пътеката.
— Пясъкът е мощен изолатор. Царският дворец на Убар е покрит с пясъчни рисунки — подовете, стените, таваните. Примесът на толкова много пясък в стъклото изглежда заземява сградата, предпазва я от статичните изливи и защитава хората вътре. — Тя потупа радиото си. — Както защитава в момента Омаха, Корал, Дани и Клей.
Пейнтър кимна. Тя долови уважението и доверието в очите му. Почерпи сила от непоколебимата му вяра в нея. Той беше скала, когато тя имаше нужда от нещо, на което да се опре. Отново.
Сафиа се обърна и погледна дългата редица от хора. Всички носеха пясък. Бяха си направили торби от плащове, ризи — дори децата носеха чорапи пълни с пясък. Планът беше да посипят пътека от пясък до двореца, където щяха да бъдат защитени от бурята.
Сафиа вдигна радиото си.
— Омаха?
— Тук съм, Саф.
— Тръгваме.
— Внимавайте.
Тя пристъпи на покритото с пясък стъкло. Щеше да ги води. Тръгна напред и разстла пясъка с ботуш, но така че слоят да е достатъчно плътен. Когато стигна до края му, Пейнтър и подаде своята торба. Тя посипа с пясък следващия участък от пътеката и продължи.
Таванът на пещерата грееше, обхванат от лазурен огън.
Още беше жива. Не беше сгрешила.
Сафиа се придвижваше болезнено бавно по пясъчната пътека. Зад нея се образува верига, хората подаваха напред торбите с пясък.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Сафиа. — Под краката ви трябва да има пясък. Не докосвайте стените. Следете децата.
Изсипа още пясък. Пътеката извиваше покрай ъгли, по стълби, по рампи.
Сафиа погледна към двореца. Пълзяха със скоростта на охлюв.
Статични заряди плющяха към тях почти непрекъснато, привлечени от движението, което явно разпалваше електромагнитното поле. Но стъклото от двете страни на пясъчната пътека неизменно привличаше зарядите като гръмоотвод. Пътеката им оставаше безопасна.
Сафиа изсипа пясъка от поредния плащ, после чу вик зад себе си.
Няколко метра по-назад Шариф се беше подхлъзнал по едни стълби. Подпря се на съседна стена и успя да се изправи.
— Недей! — изкрещя Сафиа.
Беше твърде късно.
Като вълк, дебнещ отклонило се от стадото агне, копие от светлина се стрелна към него. Твърдата стена омекна. Шариф падна с главата напред в стъклото. То се втвърди около раменете му. Тялото му се разтресе конвулсивно, но вик не се чу, защото главата му беше уловена в стъкло. Загина веднага. Краищата на плаща му запушиха.