Корал обясни:
— При такава буря силите навън са интензивни. Ще е нужно нещо повече от опит. Нужен е някой, чиято кръв е изключително богата на бакиболове.
Корал се обърна и срещна погледа на Сафиа.
— Както знаеш, изследвах кръвта на няколко от жените Рахим, включително и на Лу’лу. Всички те има само една десета от количеството бакиболове, които откривах в твоите клетки.
Сафиа сбърчи чело.
— Как е възможно? Аз съм само наполовина Рахим.
— Но правилната половина. Майка ти е била Рахим. Нейните митохондрии са предадени на твоите клетки. А в природата има и едно състояние, наречено „хибридна жизненост“ — кръстосването на две различни кръвни линии дава по-силно поколение от продължителното кръстосване на една и съща.
Дани кимна и застана до нея.
— Мелезите по правило са по-здрави от чистокръвните породи.
— Ти си нова кръв — заключи Корал. — И на митохондриите това им харесва.
Омаха пристъпи до Сафиа.
— Искаш тя да отиде при заседналата сфера? През електрическата буря?
Корал кимна.
— Смятам, че само тя би могла да успее.
— Забрави — отсече Омаха. Сафиа го стисна над лакътя.
— Ще го направя.
20:07
Омаха гледаше Сафиа, застанала на пясъчната пътечка в двора. Беше отхвърлила категорично молбите му да я придружи. Сега беше сама с ходжата. А той я чакаше на прага. Пейнтър стоеше на пост с него. И той не изглеждаше доволен от решението на Сафиа. Поне в това двамата бяха на едно мнение.
Но изборът си беше неин.
Аргументът й беше простичък и необорим: „Или ще се получи, или и без това всички ще умрем.“ Така че мъжете чакаха.
Сафиа се ослушваше.
— Не е трудно — каза ходжата. — Да станеш невидима не е въпрос на концентрация на волята. Трябва да й обърнеш гръб.
Сафиа се намръщи. Само че думите на ходжата съвпадаха с казаното от Корал. Митохондриите произвеждаха заредени бакиболове, настроени в унисон с енергиите в пещерата. Трябваше просто да ги остави да преминат към естествената си настройка.
Ходжата протегна ръка.
— Първо трябва да съблечеш дрехите си. Сафиа и хвърли остър поглед.
— Дрехите влияят на способността ни да ставаме невидими. Ако учената жена е права за онези мито… какви бяха, то дрехите изглежда смущават полето, което генерираме около телата си. По-добре ще е да не поемаме излишни рискове.
Сафиа смъкна плаща си, изрита ботушите и съблече блузата и панталоните. Останала по бикини и сутиен, тя се обърна към Лу’лу.
— Ликра и коприна. Тях няма да сваля. Лу’лу сви рамене.
— А сега се отпусни. Отвори място за мир и покой. Сафиа пое дълбоко въздух няколко пъти. След годините на панически пристъпи беше усвоила различни методи да открива собствения си център. Ала тук уменията й изглеждаха жалки на фона на страхотния натиск.
— Трябва да имаш вяра — каза ходжата. — В себе си. В кръвта си.
Сафиа вдиша дълбоко. Хвърли поглед назад към двореца, към Омаха и Пейнтър. В очите им прочете нуждата им да и помогнат. Но тази пътека беше нейна. За да я извърви сама. Знаеше го с нещо отвъд пулса на сърцето си.
Обърна се напред, решена и уплашена. Толкова много кръв се беше проляла в миналото. В Тел Авив… в музея… по дългия път дотук. Тя беше довела тук всички тези хора. Повече не можеше да се крие. Трябваше да извърви пътеката.
Затвори очи и остави всички съмнения да се оттекат.
Това беше нейната пътека.
Успокои дишането си, оставяйки контрола да отстъпи пред един по-естествен ритъм.
— Чудесно се справяш, дете. А сега хвани ръката ми. Сафиа посегна и стисна признателно ръката на старицата, изненадана от силата, която откри там. Покоят в душата й набираше сила. Ходжата стисна пръстите й, сякаш да и вдъхне кураж. Докосването й беше познато, допир от миналото. Ръката на майка й. Топлина се разля от тази връзка. Изпълни тялото й.
— Тръгвай — прошепна ходжата. — Довери ми се.
Това беше гласът на майка й. Спокоен, решителен, вдъхна й кураж.
Сафиа се подчини. Босите й стъпала пристъпиха от пясък върху стъкло. Единият крак, после другият. Излезе извън пътеката с ръка назад, стиснала ръката на майка си.
— Отвори очи.
Тя го направи, като дишаше равномерно и къташе топлината на майчината любов дълбоко в себе си. Но все някога трябваше да се пусне. Тя изплъзна пръстите си и направи още една крачка. Топлината остана с нея. Майка и я нямаше, но обичта й продължаваше да живее в нея, в кръвта й, в сърцето й.
Продължи напред, докато бурята вилнееше в пламъци и стъкло.