Вървеше в покой.
Омаха беше паднал на колене. Дори не беше разбрал кога е станало това. Гледаше как Сафиа се отдалечава, трептяща, все още се виждаше, но някак неземна, ефирна. Когато мина през сянката под арката, за миг изчезна напълно.
Той затаи дъх.
После, отвъд двора, тя отново се появи, като силует от дим, вървеше с равномерна крачка надолу, очертана от светлика на бурята.
Сълзи изпълниха очите му.
Лицето й, само очертания, изглеждаше толкова успокоено. Ако му бъде даден шанс, той би прекарал остатъка от живота си с единствената цел да запази това изражение върху лицето й.
Пейнтър се размърда и отстъпи назад, мълчалив като гроб.
Пейнтър се качи по стълбите към втория етаж, за да остави Омаха сам. Всички следяха напрегнато с поглед придвижването на Сафиа през града долу.
Корал погледна към него, изражението и излъчваше тревога.
И с основание.
Въртопът от енергии се приближаваше опасно до повърхността на езерото. Водата в самото езеро продължаваше да се върти, а в центъра му, под светлината откъм тавана, се издигаше водна фуния като объркал посоките водовъртеж. Енергиите горе и антиматерията долу се протягаха да се съединят.
Докоснеха ли се, това щеше да е краят на всичко — на самите тях, на Арабския полуостров, а може би и на целия свят.
Пейнтър съсредоточи вниманието си върху призрачната жена долу, която се движеше спокойно по осветените от бурята улици, сякаш разполагаше с цялото време на света. Попаднеше ли в сянка, изчезваше напълно. Той насочи мислите си към нея, сякаш само със силата на волята си можеше да й измоли безопасност, но и да й внуши да побърза. Погледът му се местеше между жената и бурята.
Омаха се появи от долния етаж, бързаше да иде при тях, след като бе изгубил Сафиа от поглед. Очите му светеха, пълни с надежда, страх и — колкото и на Пейнтър да не му се искаше да признае — с любов.
Пейнтър рязко насочи вниманието си обратно към пещерата.
Сафиа почти беше стигнала до сферата.
— Хайде… — изстена Омаха.
Сафиа вървеше спокойно по улиците. Трябваше да внимава къде стъпва. Желязната сфера беше оставила следа зад себе си. Строшено стъкло. Остри парченца се забиваха в стъпалата й.
Тя не обръщаше внимание на болката, удържаше спокойствието си, дишаше бавно.
Ето че се появи и самата сфера. Повърхността й грееше с лазурна аура. Сафиа я заобиколи и огледа препятствието отпред — паднал участък от стена. Трябваше да търкулне топката две крачки вляво и тя щеше да продължи сама. Плъзна поглед по остатъка от пътя напред. Прав участък чак до езерото. Нищо друго не препречваше пътя на сферата. Едно силно бутване щеше да е достатъчно.
Сафиа застана отстрани на топката, стъпи стабилно, вдигна длани, пое за последно дъх и натисна.
Токовият удар от зареденото желязо я разтърси, дъги затанцуваха по тялото и към краката, главата и отскочи назад, костите й сякаш пламнаха. Натискът й, подсилен от конвулсията, се предаде на сферата и я освободи.
Но когато контактът се прекъсна, една последна енергиина дъга изплющя като бич и я отхвърли я силно назад. Главата й се удари в стената зад нея. Светът потъмня и тя изгуби съзнание.
Сафиа!
Омаха не можеше да диша. Видял беше ярката енергийна дъга, която я подхвърли като парцалена кукла. После Сафиа падна тежко, съвсем видима, заземена. Не мърдаше.
В безсъзнание, поразена от токов удар или мъртва? 0, Боже…
Той се обърна.
Пейнтър го стисна за лакътя.
— Къде си тръгнал, по дяволите?
— Трябва да стигна до нея. Пръстите го стиснаха още по-силно.
— Бурята ще те убие, преди да си направил и две крачки. Кара се приближи.
— Омаха… Пейнтър е прав.
Касандра стоеше до перилото и наблюдаваше всичко през проклетите си очила.
— Докато не се движи, не би трябвало да пострада от мълниите. Обаче не мисля, че мястото ще е безопасно, когато сферата стигне до езерото. Прекалено открито е.
Омаха видя, че сферата почти е стигнала до езерото. А там исполинските сили вилнееха. Пясъчен часовник стърчеше сред просторната пещера. Торнадо от електричество се спускаше за среща с издигаща се фуния вода.
И топката се търкаляше натам.
Мълнии я преследваха и я пронизваха.
— Трябва да опитам! — каза Омаха и се изскубна. Хукна надолу по стълбите.
Пейнтър го следваше по петите.
— Дявол да те вземе, Омаха! Не похабявай напразно живота си!
Омаха прескочи последните стъпала.
— Животът си е мой.
Плъзна се към входа, загуби равновесие и падна по задник. Изхлузи трескаво ботушите си. Левият му глезен, изкълченият, възрази остро на това грубо отношение.