Сафиа вдигна вежди учудено, но той така и не и обясни защо е избрал да спаси именно това.
Продължиха напред през пустинята. Зад тях от платото извираше вода и бавно пълнеше падината.
Сафиа вървеше с Омаха и го държеше за ръка. Хората си говореха шепнешком. Сафиа забеляза Пейнтър, който вървеше сам.
— Само за минутка — каза тя, стисна ръката на Омаха и я пусна.
Тръгна към Пейнтър и влезе в крачка с него. Той я погледна, в очите му — изненада.
— Пейнтър, аз… исках да ти благодаря.
Той се усмихна, меко и всъщност едва доловимо.
— Не ми дължиш благодарност. Това ми е работата.
Тя вървеше редом с него и знаеше, че той прикрива много по-дълбоко чувство. То прозираше в очите му, в начина, по който избягваше да срещне погледа и.
Тя погледна към Омаха, после отново към Пейнтър.
— Аз… ние…
Той въздъхна.
— Сафиа, ясно ми е.
— Но…
Той обърна лице към нея, сините му очи — наранени, но уверени.
— Ясно ми е. Наистина. — И кимна към Омаха. — Той е добър човек.
Искаше й се да му каже хиляда неща.
— Върви — тихо каза той с онази мека, изстрадана усмивка.
Понеже нямаше думи, които наистина да го утешат, Сафиа се върна при Омаха.
— Какво беше това? — попита той, като се опита думите му да прозвучат небрежно, но не постигна дори минимален успех.
Тя го хвана отново за ръката.
— Казахме си довиждане…
Групата се изкачи до билото на пясъчната падина. Зад тях вече се беше образувало истинско езеро, останките на платото едва се виждаха в центъра му.
— Има ли причина да се притесняваме дали всичката тази вода съдържа антиматерия? — попита Дани, когато спряха на билото.
Корал поклати глава.
— Комплексите от антиматерия и бакиболове са по-тежки от обикновената вода. Бакиболовете би трябвало да са потънали при оттичането на езерото в големия извор долу. С времето ще се смесят с водата в обширната подземна система и бавно ще се анихилират. Без да причинят някакъв катаклизъм.
— Значи това е краят — каза Омаха.
— Краят и на нашите способности — добави Лу’лу, застанала между Кара и Сафиа.
— Какво искаш да кажеш? — попита стресната Сафиа.
— Благословиите вече ги няма. — Без тъга, само с простичко примирение.
— Сигурна ли си? Лу’лу кимна.
— Случвало се е и преди. На други. Както ти казах. Това е крехък дар, който лесно се поврежда. Нещо стана по време на земетресението. Усетих го. Повей на вятър през тялото ми.
Кимания от другите жени Рахим.
— Магнитният импулс — каза Корал, дочула разговора им. — Такава мощна сила би била способна да дестабилизира бакиболовете, да ги срине. — Корал кимна към Лу’лу. — Когато някоя от вашите жени изгуби таланта си, той връща ли се някога?
Ходжата поклати глава.
— Интересно — каза Корал. — За да умножават митохондриите бакиболове в клетките, те сигурно се нуждаят от няколко бакибола като модел, като семена, като онези в първоначалното оплодено яйце. Но ако всички бъдат унищожени митохондриите не могат самостоятелно да породят нови.
— Значи способностите наистина са изчезнали — смутено промълви Сафиа. Погледна към дланите си, спомни си топлината и усещането за пълен покой. Изчезнали…
Ходжата взе ръката и в своята и я стисна. Сафиа усети дългата нишка време — от уплашеното момиче, изгубило се в пустинята и търсещо убежище сред скалите, до жената, която стоеше сега до нея.
Не, може би магията не беше изчезнала напълно.
Топлината и покоят, които беше изпитала преди, нямаха нищо общо с дарове или благословии. Те идваха от човешкия контакт. Топлината на семейството, покоят на увереността в себе си. Такава благословия би била достатъчна за всеки.
Ходжата вдигна ръка и докосна рубинената сълза под лявото си око. Каза тихо:
— Ние, Рахим, наричаме това Тъгата. Носим го като символ на последната сълза, проронена от царицата, когато е напуснала Убар, проронена за мъртвите, за самата нея, за онези, които ще носят нейното бреме. — Лу’лу отпусна ръка. — Тази нощ, под тази луна, името й вече е друго — просто „Фара“.
Сафиа преведе.
— Радост…
Старицата кимна.
— Първата сълза, проронена от щастие заради новия ни живот. Товарът най-после е вдигнат от плещите ни. Можем да напуснем сенките и отново да тръгнем под лъчите на слънцето. Времето ни в изгнание свърши.
Следа на душевен смут изглежда се бе задържала върху лицето на Сафиа.
Ходжата протегна ръка и бавно я обърна към себе си.
— Запомни, дете, че животът не е права линия. А кръг. Пустинята отнема, но и дава. — Освободи ръката си и махна към новото езеро, което се пълнеше зад тях. — Убар го няма, но Райската градина се върна.