Кимна към едно черно куфарче на няколко крачки встрани. Компютърът на Занг.
— Изгубихме данните — каза той. — Електромагнитният импулс ги е изтрил.
— Може и да не е — каза тя с усмивка. — Куфарчето е защитено с медна, фарадейска обвивка. Съдържанието му би трябвало да е останало изолирано от импулса.
Той въздъхна с облекчение. Значи данните са спасени. Не всичко е изгубено… стига да пробият кода, за да включат компютъра. Пристъпи към Касандра. Тя му се ухили, очите й все така блестяха. Той извади пистолета и го опря в челото и.
— Пейнтър, какви ги… — Тя отстъпи назад.
Той я последва, без да сваля и за миг пистолета от главата — Какъв е кодът?
Фентън се дръпна встрани.
— Командире?
— Ти не се меси — сопна се той на шефа на охраната и насочи цялото си внимание към Санчес. — Четири бодигардове и Занг. За тях знаем. Ако Занг е бил наясно, че го наблюдаваме, лесно е можел да предупреди свръзката си на конференцията. Щяха да избягат заедно, за да довършат размяната.
Касандра се опита да погледне към труповете, но той спря с пистолета си.
— Не мислиш, че аз съм била свръзката, нали? — каза тя и се засмя.
Той посочи със свободната си ръка, без да отпуска пистолета си.
— Мога да позная изстрел от четиридесет и пети, като твоя „Зиг Зауер“.
— Занг ми го взе. Пейнтър, това твоето е чиста параноя. Аз…
Той бръкна в джоба си и извади бръмбара, който беше намерил прикрепен към стената на асансьора. Вдигна го към очите й.
Тя застина, но отказа да го погледне.
— Няма кръв, Касандра. Никаква следа от кръв. Което означава, че изобщо не си му го имплантирала, както трябваше да направиш.
Чертите й се изостриха.
— Компютърният код?
Тя просто го гледаше, студено и безчувствено.
— Знаеш, че не мога.
Той потърси в това непознато лице партньорката, която познаваше, но тя отдавна не беше там. Нямаше и следа от разкаяние, от вина, само решителност. Нямаше нито време, нито нерви да я пречупи. Кимна на Фентън.
— Кажи на хората си да я закопчаят. Искам да е под постоянно наблюдение.
Докато й слагаха белезниците, тя му извика. Думите и бяха повече от ясни.
— Пейнтър, по-добре си пази гърба. Нямаш идея в какво се забърка току-що.
Той вдигна куфарчето с лаптопа и се отдалечи.
— Плуваш на дълбокото, Пейнтър. И навсякъде около тебе има акули, обикалят ли, обикалят.
Той не и обърна внимание и се насочи към северния изход. Трябваше да признае нещо пред себе си — просто не разбираше жените и толкова.
Преди да влезе в сградата висока фигура с шерифска шапка му препречи пътя. Беше от местната полиция.
— Командир Кроу?
— Да?
— Получихме спешно повикване за вас, препратено през нашата служба.
Челото му се сбърчи.
— От кого?
— От някой си адмирал Ректър, сър. Можете да говорите с него по някоя от нашите радиостанции.
Пейнтър се намръщи. Адмирал Тони Ректър, Тигъра, директорът на АИОП, неговият командващ. Пейнтър никога не беше разговарял лично с него, беше виждал само името му на паметни бележки и писма. Дали във Вашингтон вече бяха чули за кашата тук?
Остави се да го заведат при една от паркираните сиви коли, чийто буркан на покрива все още светеше. Взе радиостанцията, която му подадоха.
— Командир Кроу слуша. С какво мога да ви помогна, сър?
— Командире, трябва да се върнете незабавно в Арлингтън. Един хеликоптер вече пътува към вас да ви вземе.
Сякаш само това беше чакал — шумът от перка на хеликоптер се чу в далечината. Адмирал Ректър продължи:
— Ще ви замести командир Жилс. Уведомете го за развоя на операцията, после се явете на рапорт тук, веднага щом кацнете на Дълес. Ще ви чака кола.
— Да, сър — отговори той, но връзката вече беше прекъснала.
Излезе от колата и вдигна поглед към сиво-зеления хеликоптер, който се приближаваше над околните гористи земи, земите на неговите предци. Някакво злокобно чувство го завладя. Баща му наричаше това усещане „недоверие към белите очи“. Защо адмирал Ректър го беше повикал по спешност? Какво се беше случило? Нямаше начин да не се сети за думите на Касандра.
„Плуваш на дълбокото, Пейнтър… и навсякъде около теб има акули, обикалят ли, обикалят…“
3.
ВЪПРОСИ НА СЪРЦЕТО
14 ноември, 17:05 по Гринуич
Лондон, Англия
— Тук! Намерих нещо!
Сафиа се обърна и видя, че един от мъжете с металните детектори вика на партньора си. Сега пък какво? Дотук двамата бяха открили парчета от бронзови статуетки, железни кандила и медни монети. Сафиа тръгна натам — може и да беше нещо важно.
В другия край на галерията Кара се появи на входа към крилото, явно и тя бе привлечена от вика. Приближи се към тях.