Само хирург нямаше.
Сафиа напъха ръцете си в латексови ръкавици. Носеше защитни очила и плътно пристегната престилка.
— Готова ли си? Кара кимна.
— Хайде да отворим гърдите на старчето — извика един млад мъж с типичния глуповат ентусиазъм на американците. Кара познаваше добре всички, които работеха за нейната галерия, познаваше и Клей Бишоп, дипломант от Северозападния университет. В момента той се занимаваше с един повдигнат на триножник цифров рекордер и се явяваше видеооператорът на групата.
— Покажи малко уважение, Бишоп — предупреди го Сафиа.
— Извинявай — каза той с крива усмивка, която противоречеше на разкаянието в думите му.
Не му липсваше привлекателност на този типичен кльощав представител на своето поколение. Беше с дънки, с тениска с щампа и маркови маратонки, които някога може и да са били бели. Поизправи се, протегна се, показвайки ивица от голия си корем, и прокара ръка по червеникавата четина на лицето си. Единствената отстъпка пред академичния дух във външността на този дипломант бяха дебелите очила с черни рамки, достатъчно грозни да изглеждат модерни. — Тук всичко е готово, доктор Ал Мааз.
— Добре. — Сафиа пристъпи под халогенните лампи до масата с инструментите.
Кара заобиколи от другата страна да гледа, присъединявайки се към другия човек, който щеше да присъства на аутопсията — Раян Флеминг, шефа на охраната. Явно беше дошъл, докато тя е била в тоалетната. Кимна й, но стойката му се стегна при приближаването й — явно и той като повечето музейни работници се изнервяше в близост до нея.
Изкашля се, докато Сафиа снемаше разни мерки.
— Дойдох веднага щом чух за откритието — тихо рече той на Кара.
— И по каква причина? — попита тя. — Има ли някакъв проблем със сигурността?
— Не, от чисто любопитство. — Той кимна към скулптурата. — Не намираме всеки ден статуи със сърца в тях.
Това си беше истина, макар Кара да подозираше, че не точно това сърце беше довело Флеминг тук долу. Очите му се задържаха значително повече върху Сафиа, отколкото върху странната статуя.
Кара се усмихна вътрешно на увлечението му и насочи вниманието си към проснатата на носилката скулптура. Под черупката от стъкло светлината на лампите улавяше дълбок червен блясък.
Сърце, човешко сърце.
Тя се наведе по-близо. Макар сърцето да изглеждаше с правилни размери и анатомична структура, явно е било изработено от някакъв вид руда, щом детекторите на следователския екип бяха уловили присъствието му. И въпреки това Кара не можеше да ре отърси от мисълта, че сърцето всеки момент ще започне да бие, стига тя да почака достатъчно дълго.
Сафиа се наведе над статуята с инструмент с диамантен връх в ръка. Внимателно разчерта стъклото, описвайки квадрат около погребаното сърце.
— Искам да запазя колкото се може повече.
След това постави вакуумна чашка върху стъкления квадрат и хвана дръжката.
— Предполагам, че свръзката между стъклото и пясъчника под него не е силна.
Взе гуменото чукче и започна да почуква решително по протежение на вътрешните ръбове на стъкления квадрат. Появиха се малки пукнатини, следващи очертаните предварително линии. При всеки удар с чукчето присъстващите примижаваха, затаили дъх. Дори Кара откри, че стиска палци.
Единствено Сафиа запази спокойствие. Кара познаваше склонността на приятелката си към паникьосване в стресови ситуации, но винаги когато работеше в свои води, тя беше корава като диаманта, вграден в резачката и за стъкло… също толкова прецизна. Работеше с почти свръхестествено спокойствие и пълна съсредоточеност. Но Кара забеляза блясъка в очите й. Вълнение. Кара отдавна не беше виждала този блясък, той й напомни за жената, която Сафиа беше преди време.
Може би за нея все още имаше надежда.
— Би трябвало да е достатъчно — каза Сафиа. Върна чукчето при другите инструменти и с помощта на миниатюрна четка отстрани стъклените парченца, така че работната повърхност да бъде максимално чиста. Когато остана доволна от резултата, тя хвана здраво дръжката на вакуумната чашка и натисна, първо в едната посока, после в другата, като внимателно разклащаше квадрата. Накрая дръпна силно нагоре и стъкленото блокче се отдели чисто. Кара пристъпи по-близо да надникне в отворената гръд на статуята. Сърцето беше изработено дори с повече детайли, отколкото си беше представяла. Всяка камера се различаваше ясно, включително миниатюрните повърхностни артерии и вени. Лежеше в гнездото си от пясъчник така, сякаш скулптурата се беше оформила около него по естествен начин, като перла в мида.
Сафиа внимателно освободи стъклото от вакуумното устройство и го обърна. Горната повърхност на сърцето се беше отпечатала в стъклото. Тя го насочи към камерата.