— Споменахте за гробница близо до мястото, където са намерили статуята.
— Да. Гробницата на Наби Имран.
— Фараон ли е бил? Сафиа се усмихна.
— Гробницата не е била египетска. — Също като Кара и тя знаеше, че инспекторът се прави на тъп. — В арабския свят най-известни са гробниците на персонажи от Библията или от Корана. В този случай се касае за персонаж и от двете свещени книги.
— Наби Имран? Не помня да са го споменавали в часовете по вероучение.
— Всъщност той никак не е бил маловажен. Чували сте за Дева Мария, нали?
— Бегло. — Каза го толкова искрено, че Сафиа отново се усмихна.
Беше протакала разкритието, но накрая все пак се предаде.
— Наби Имран е бащата на Мария.
13:54 източна време
Арлингтън, Вирджиния
Пейнтър Кроу седеше на задната седалка на сребрист мерцедес S500 седан. Той се плъзгаше гладко по междущатска магистрала 66 от международното летище Дълес на изток към Вашингтон, но чак дотам нямаше да стигат. Шофьорът, мълчаливец с фигура на защитник в американския футбол, даде мигач и зави в изхода за Арлингтън. Почти бяха пристигнали в щаба на АИОП.
Пейнтър погледна часовника си. Само преди два часа се намираше в Кънектикът, в зловеща конфронтация с партньор, комуто бе имал пълно доверие през последните пет години. Мислите му се отдръпнаха от Касандра като опарени, но продължиха да се въртят около парливия проблем.
Бяха ги привлекли от специалните части по едно и също време — него от „тюлените“ на военноморските сили, нея от армейските рейнджъри. АИОП се беше спряла на тях двамата за един нов, секретен отряд на подчинение на агенцията под кодовото име Сигма форс, Повечето служители на АИОП не подозираха за съществуването на отряда. Задачата на Сигма беше издирване и задържане — таен военизиран отряд от агенти с техническа подготовка, които бяха пращани на горещи места, за да придобият или защитят нови изследвания и технологии. Докато Делта форс беше създадена като антитерористичен отряд, Сигма трябваше да пази и поддържа технологичното превъзходство на Съединените американски щати.
Независимо на каква цена.
А сега и това спешно привикване в щаба…
Трябва да беше някаква нова мисия. Но защо се бяха разбързали толкова?
Седанът се спусна по Норт Феърфакс Драйв и навлезе в паркинга. Минаха през серия охранителни постове и скоро им бе разрешено да паркират на едно празно място. Мъж с гръден кош като варел и безизразно лице пристъпи напред и отвори вратата.
— Последвайте ме, командир Кроу.
Заведе го в централната сграда чак до кабинета на директора и го помоли да почака, докато съобщи за пристигането му. Пейнтър впери поглед в затворената врата.
Вицеадмирал Тони Ректър беше шеф на АИОП още преди Пейнтър да постъпи на работа тук. Преди това бе оглавявал Кабинета за информационни данни, разузнавателния отдел на АИОП, чиято дейност в контрола на данните, изтичащи в компютърните мрежи, в търсене на терористични заговори, активност и финансови транзакции беше станала особено важна след единадесети септември. Интелигентността, опитът и справедливите управленски методи на адмирала в крайна сметка му бяха спечелили директорския пост.
Вратата се отвори. Придружителят му отстъпи встрани и направи път на Пейнтър да мине. Веднага щом той се озова вътре, вратата се хлопна зад гърба му.
Стаята беше облицована с махагонова ламперия и леко миришеше на тютюн за лула. Бюро от същия махагон стоеше в средата на стаята. Зад него Тони Ректър „Тигъра“ стана да се ръкува с новодошлия. Беше едър мъж, не дебел, а като човек, който някога е бил мускулест, а сега е поомекнал малко, прехвърляйки шейсетте. Ала плътта беше единственото „меко“ нещо в него. Очите му бяха сини диаманти, косата му — пригладена и сива. Ръкостискането му беше желязно, както Пейнтър се увери сам, после адмиралът му кимна да се настани на един от двата стола с кожена тапицерия.
— Седнете. Повикал съм и доктор Макнайт. Той скоро ще дойде.
Доктор Шон Макнайт беше основател и директор на Сигма, прекият началник на Пейнтър, бивш тюлен, който впоследствие беше защитил магистърска степен както по физика, така и по информационни технологии. Значи всички големи клечки се включваха в играта. Каквото и да ставаше, беше нещо голямо.
— Мога ли да попитам какъв е поводът, сър? Адмиралът се настани в собственото си кресло.
— Чух за неприятностите в Кънектикът — каза той, изплъзвайки се от пряк отговор. — Момчетата в компютърния отдел с нетърпение чакат лаптопа на онзи шпионин. Да се надяваме, че ще успеем да възстановим данните за плазмените оръжия от паметта му.