— Съжалявам, че не успяхме… че не успях да се добера до паролата.
Адмирал Ректър сви рамене.
— Поне китайците няма да сложат ръце върху данните. А като се има предвид ситуацията, вие добре свършихте работата.
Пейнтър се въздържа да попита за бившия си партньор. Най-вероятно транспортираха Касандра на сигурно място, където да я разпитат. А оттам — кой знае? Гуантанамо Бей, форт Ливънуърт или някой друг военен затвор. Вече не беше негова грижа. И въпреки това усещаше тъпа болка под гърдите. Дано да беше някакъв проблем с храносмилането. Със сигурност нямаше основание да се чувства виновен за съдбата на Касандра.
— Колкото до въпроса ви — продължи адмиралът, — Службата за отбранителна наука привлече вниманието ни към нещо. Снощи е имало експлозия в Британския музей.
Пейнтър кимна, понеже беше слушал новините по пътя.
— Ударила го е светкавица.
— Такава е официалната версия, да.
Пейнтър не се затрудни да прочете отрицателния отговор между редовете и изправи гръб. Преди да успее да попита вратата се отвори и доктор Шон Макнайт влезе в стаята, или по-скоро нахлу като малко торнадо. Лицето му беше червено, челото — влажно, сякаш бе тичал през целия път дотук.
— Потвърдено е — съобщи той на адмирала. Адмирал Ректър кимна.
— Сядай. Нямаме много време.
Пейнтър погледна към шефа си, докато той сядаше на другия стол. Макнайт работеше в АИОП от двайсет и две години, включително и като директор на службата й за специални проекти. Един от първите му „специални проекти“ беше сформирането на Сигма. Беше я планирал като група оперативни работници, които са на „ти“ с технологиите и същевременно притежават необходимата военна подготовка — „акъл и мускули“, както обичаше да се изразява той — и които биха действали с хирургическа прецизност в защита на секретните технологии.
Резултатът беше Сигма форс.
Пейнтър беше един от първите вербувани, избран лично от Макнайт, след като си беше счупил крака при една мисия в Ирак. Докато Пейнтър се възстановяваше, Макнайт го беше научил колко е важно да поддържаш в отлична форма и ума, не само тялото си, подлагайки го на академичен тренировъчен лагер, който се бе оказал по-суров от обучението за морската пехота. Нямаше друг човек на тази планета, когото Пейнтър да уважава повече от него.
А сега бе толкова различен…
Макнайт седеше на ръба на стола си с изправен гръб. Изглеждаше така, сякаш е спал с тъмния си костюм, личаха му всичките петдесет и пет години — очите му бяха присвити от умора, устните стегнати, пясъчносивата коса разрошена.
Нещо очевидно не беше наред.
Адмирал Ректър завъртя плазмения монитор върху бюрото си към Пейнтър.
— Командир Кроу, най-напред вижте този запис. Пейнтър се попремести малко по-близо, готов да получи отговори на някои от незададените си въпроси. Десктопът отстъпи място на чернобяло изображение от видеозапис.
— Това е от охранителните камери на Британския музей.
Той седя мълчаливо, докато записът вървеше. Не продължи дълго. Когато експлозията сложи край на записа и екранът побеля, Пейнтър се облегна назад. Двамата му началници го гледаха изпитателно.
— Онази светеща сфера — бавно каза той — беше кълбовидна мълния, ако не греша.
— Така е — потвърди адмирал Ректър. — Именно този извод привлякъл вниманието на двама изследователи от отдела за отбранителни науки, които били по това време в Лондон. Кълбовидни мълнии никога досега не са били заснемани на филм.
— Нито са причинявали подобни разрушения — добави Макнайт.
Пейнтър си спомни лекцията по електроинженерство, която беше слушал по време на обучението си за Сигма. Сведения за кълбовидни мълнии имаше още от древногръцката епоха, бяха ги наблюдавали цели групи от хора и за тях се споменаваше на много места. Ала се срещаха изключително рядко и именно затова си бяха останали мистерия. Теориите за произхода им варираха от свободно носеща се плазма, образувана поради йонизирането на въздуха по време на гръмотевични бури, до изпаряването на силициев двуокис от почвата, след като светкавица е ударила земята.
— Какво се е случило в музея? — попита той.
— Това. — Адмирал Ректър извади някакъв предмет от чекмедже на бюрото си и го сложи върху попивателната хартия. Приличаше на почерняло парче скала с размери приблизително като на топка за софтбол. — Тази сутрин го транспортирахме с военен самолет.
— Какво представлява?
Адмиралът му кимна да го вземе и той установи, че предметът е необичайно Не беше скала. Плътността загатваше за наличие на олово.
— Метеоритно желязо — обясни Макнайт. — Проба от артефакта, който преди миг видя да избухва.