Натисна бутона. Азотен газ се вля в ротора и запали импулсните реактивни двигатели. Пламък изригна от двата ауспуха под акомпанимента на гърлен реактивен трясък. Носът на лодката се вирна нагоре, кърмата заора дълбоко.
Викове се надигнаха откъм другата лодка. Хванати неподготвени, те не успяха да изстрелят навреме ракетата си.
Омаха отвори докрай дросела. Лодката полетя по водата като торпедо от алуминий и хром.
Дани трескаво се опита да се върже с колана към седалката си.
— О, боже мой…
Омаха просто запази стойката си пред кормилото, коленете — полусвити. Трябваше да усеща равновесието на лодката под краката си. Наближаваха острия завой. Той рискува да хвърли един поглед през рамо.
Другата лодка хвърчеше след тях в напразен опит да поддържа разстоянието. Но преследвачите имаха едно неоспоримо предимство. Огнен проблясък отбеляза изстрелването, явно купена на черния пазар китайска противотанкова граната тип 69, чийто смъртоносен обхват бе с радиус двайсет метра. Нямаше нужда да са близо.
Омаха завъртя рязко кормилото надясно и лодката се повдигна, високо върху левия си борд. Разораха водата, навлизайки в завоя.
Гранатата се стрелна покрай тях на сантиметри от кърмата.
Като излязоха от завоя, Омаха изправи лодката и продължи напред в центъра на реката. Експлозията разкъса отсрещната скална стена. Големи и малки камъни заваляха сред облак от дим и прах.
Той изцеди още скорост от реактивните двигатели, лодката вече почти не докосваше повърхността на водата. Усещаше се така, сякаш се движи върху лед.
Другата лодка се появи откъм потъналия в дим завой и ги подгони отново. Онези вече зареждаха нова граната.
Не можеше да им даде още един шанс да го хванат на прицел. За щастие теснините сякаш му съдействаха. Извивките и острите завои за дълго ги скриваха от погледа на китайците, но също така принуждаваха Омаха да прекъсне подаването на азот и да намали скоростта.
— Можем ли да избягаме? — попита Дани.
— Не мисля, че имаме друг избор.
— Защо просто не им дадем яйцата? Не си струва да умрем заради тях.
Омаха поклати глава на братовата си наивност. Направо не беше за вярване, че са братя. И двамата бяха по метър осемдесет и пет, и двамата имаха пясъчноруси коси, но Дани изглеждаше като сглобен от жили и кости. Омаха беше по-широк и по-грубоват, загрубял от натрупания житейски опит, кожата му бе загаряла от слънцето на шест от седемте континента. А и десетте години разлика между двамата бяха белязали лицето му с бръчки, като пръстените на дърво — слънчеви ветрила в крайчетата на очите, дълбоки линии на челото от твърде много мръщене и недостатъчно усмивки.
Брат му си беше останал небелязан, гладък, празна плоча, върху която тепърва ще се пише. Беше завършил докторската си програма едва миналата година, презглава, сякаш Колумбийският университет беше някакво състезание по бързоходство. Омаха подозираше, че поне отчасти това бързане идваше от желанието на Дани да се присъедини към митарстването на батко си по широкия свят.
Е, постигна го — дълги дни, редки душове, смрадливи палатки, мръсотия и пот. И за какво? За да им грабнат някакви тъпи крадци находката?
— Ако им дадем яйцата…
— Във всички случаи ще ни убият — довърши Омаха, въвеждайки лодката в поредния остър завой на реката. — Такива като тях не оставят следи след себе си.
Дани се огледа назад.
— Значи ще бягаме.
— Колкото можем по-бързо.
Воят на Ятагана се усили, когато излезе от завоя зад тях.
Скъсяваха разстоянието. Нужна му бе по-висока скорост и участък открита вода, достатъчно дълъг да отвори широко азотното захранване и отново да увеличи дистанцията, но не твърде дълъг, защото би позволил на преследвачите им да заредят нова граната.
Провря лодката през тесен обратен завой. От нерви не забеляза една скрита скала. Лодката изстърга отгоре й, увисна за един дъх време във въздуха, после се освободи със зловещо скърцане на алуминий.
— Никак не прозвуча добре — отбеляза Дани.
Да, не прозвуча добре. Челото му се набръчка още по-дълбоко. С краката си усещаше едно постоянно треперене в корпуса. Даже в спокойна вода. Нещо се беше разкъсало.
Двигателят на Ятагана отново зарева силно.
Докато навлизаше в нов завой, Омаха зърна за миг преследвачите. Седемдесет метра зад тях. Обърна се и чу Дан да пъшка. Реката напред кипеше и се пенеше до бяло, защо то в този участък се провираше през стеснение между високи скални стени. Дълъг прав участък — прекалено дълъг прекалено прав.
Ако бе видял подходящо място, където да свърнат към брега и да си пробват късмета по суша, досега да го е направил. Продължи надолу в пролома, като оглеждаше внимателно теченията и внимаваше за скали. Планът вече се зараждаше в главата му.