— Дани, това няма да ти хареса.
— Кое?
След около четвърт от пътя през бързеите той насочи лодката към малък водовъртеж, завъртя я в тесен кръг и насочи носа обратно срещу течението.
— Какво правиш?
— Лодката е пробита — каза той. — Вече няма начин да ги надбягаме. Ще трябва да се бием.
Дани побутна пушката.
— Сачми срещу ракетни гранати?
— Важно е да ги изненадаме. — Другото важно нещо беше да се избере точният момент.
Избута дросела напред и носът на лодката се впи срещу течението. Омаха следваше картата в главата си — заобиколи това снижение, около онзи дълбок бързей, внимавай да не забършеш онази скала, която разделя течението, мини откъм по-спокойната страна. Насочи се към една бурна вълна, тъкмо когато тя заля голям камък, изгладен от постоянната битка с водата.
Воят на другата лодка се усилваше с приближаването й.
— Ето ги… — Дани бутна нагоре очилата си.
Над върха на вълната Омаха зърна носа на Ятагана да излиза от завоя. Премести палеца си и отвори дюзата на азотното захранване докрай. Всичко или нищо!
Ятагана излезе от завоя и китайците ги забелязаха. Сигурно изглеждаха така, сякаш потъват, обърнати със задницата назад от някакъв коварен бързей или водовъртеж.
Другата лодка намали, но инерцията и течението я довлякоха сред бързеите само на десет метра от тях. Твърде близо, за да използват ракетна граната. Шрапнелите от експлозията щяха да застрашат собствената им лодка и живота на хората в нея.
За миг всичко сякаш застина.
Или поне така изглеждаше.
— Дръж се здраво! — предупреди Омаха и натисна азотния впръсквател.
Сякаш нещо взриви куфарче с динамит под кърмата им. Лодката подскочи напред, вряза се във вълната и се удари в скритата отдолу скала. Носът се покатери върху плоския и връх, кърмата потъна. Двата импулсни реактивни двигателя изстреляха алуминиевия корпус право нагоре. Издигнаха се във въздуха над вълната, като летяха високо и плюеха огън.
Дани изпищя… после пак, Омаха също нададе вик.
Лодката им прелетя над Ятагана, но не полет беше истинската цел. Азотното захранване прекъсна, пламъците угаснаха и лодката им се стовари върху направения от фибростъкло Ятаган.
Ударът събори Омаха по задник. Вода нахлу над бордовете и го заля. После лодката подскочи обратно нагоре.
— Дани!
— Добре съм. — Все още беше вързан с колана към седалката и изглеждаше замаян.
Омаха изпълзя напред и погледна през борда.
Ятагана лежеше раздробен на парчета, които се носеха в различни посоки. Тяло с лицето надолу изплува сред отломките. Кръв се издигаше през калните води, като отделен поток. Миризма на гориво изпълни въздуха. Течението спасително ги отнасяше далеч от корабокрушението, в случай че разрушената лодка избухнеше.
Омаха забеляза двама китайци да се държат за по-големи парчета от лодката си, водата ги отнасяше към бързеите. Изглежда бяха загубили интерес към динозавърските яйца.
Настани се обратно на мястото си и провери двигателя. Той се задави и угасна. Никаква надежда! Алуминиевият корпус беше огънат, килът — пробит, но поне още не бяха потънали. Той откачи греблата от стойките им.
Дани разкопча предпазния колан и взе подаденото му гребло.
— Сега какво?
— Ще се обадим за помощ преди другата лодка да е дошла.
— И на кого ще се обадиш?
00:05 по Гринуич
Сафиа внимателно увиваше желязното сърце в специална хартия за артефакти без киселини в състава й, когато телефонът на масата иззвъня. Мобилният телефон на Кара. Беше го оставила тук, преди за пореден път да отскочи до тоалетната. Да се освежи, поне така им каза. Но Сафиа знаеше истината — още хапчета.
Телефонът продължаваше да звъни.
— Искаш ли да се обадя? — попита Клей, докато сгъваше триножника на камерата.
Сафиа въздъхна и взе апарата. Може да беше нещо важно.
— Ало!
Последва дълга пауза.
— Ало? — повтори тя. — Мога ли да ви помогна? Някой се прокашля, сякаш от много далеч.
— Сафиа? — казано бе с тих, изненадан глас. Глас, който тя познаваше много добре.
Кръвта се отцеди към краката й.
— Омаха?
— Аз… опитвах се да се свържа с Кара. Не знаех, че и ти си там.
Тя направи усилие да размърда вдървения си от шока език. Думите й прозвучаха тромаво.
— Кара… не е тук в момента. Ако изчакаш малко, ще я…
— Чакай! Сафиа…
Тя застина преди да свали телефона, държеше го, сякаш е забравила как се използва.
Далеч от ухото й гласът на Омаха звучеше тихо и тънко.