Раздразнена от прекъсването, тя беше отвърнала троснато:
— Като британски поданик определено се надявам, че говоря по-добър английски от вас, господине.
Вдигна поглед и видя млад мъж с пясъчноруса коса, наситеносини очи и набола брада, с износени дрехи в жълтеникавокафяв цвят, традиционна оманийска чалма и със смутена усмивка.
— Моля да ме извините — каза той. — Но забелязах, че имате петия брой на „Арабска археология и епиграфия“. Чудех се дали бих могъл да погледна една от статиите.
Тя взе списанието.
— Коя статия?
— „Оман и емирствата в картата на Птолемей“. Предстои ми работа в пограничния район.
— Наистина? Мислех, че този район е затворен за чужденци.
Пак онази усмивка, само че с допълнителна палава нотка.
— Хванахте ме. Трябваше да кажа, че се надявам да работя в пограничния район. Все още чакам вести от консулството.
Тя се беше облегнала назад и го оглеждаше от горе до долу. Премина на арабски.
— Какво смятате да правите там?
Без никаква пауза той също премина на арабски.
— Да дам своя принос в прекратяването на граничния спор, като докажа древните племенни маршрути на местните племена дуру, с което да потвърдя един исторически прецедент.
Тя продължи на арабски, проверявайки познанията му върху местната география.
— Ще трябва да внимавате в Ум ал Самим.
— Да, плаващите пясъци — каза той и кимна. — Чел съм за онази коварна ивица. — Очите му проблеснаха от нетърпение.
Сафиа най-после отстъпи и му подаде списанието.
— Това е единственото копие от Института за арабски изследвания. Ще трябва да ви помоля да го четете тук.
— Така ли? — Беше пристъпил крачка напред. — Това е организацията с нетърговска цел на Кенсингтън, нали?
— Да. Защо?
— От известно време се опитвам да се свържа с някой от началниците там, за да се застъпи за мен пред оманското правителство. Само че никой не отговаря на обажданията и писмата ми. Мястото е корав орех, също като спонсора си, лейди Кара Кенсингтън. По-студенокръвен човек не бях виждал.
— Хмм… — неангажиращо отвърна тя.
След като се запознаха, той попита дали би могъл да седне при нея, докато прочете статията. Тя побутна стола към него.
— Чувал съм, че кафето тук е добро — каза той, докато сядаше.
— Чаят е още по-добър — отвърна тя. — Но пък аз съм британка.
После всеки се бе задълбочил в списанието си и мълчанието се проточи значително, само от време на време се оглеждаха един друг и отпиваха от напитките си. Най-накрая Сафиа видя вратата на терасата да се затваря зад очакваната гостенка и й махна.
Той се обърна при приближаването на новодошлата. Очите му се разшириха.
— Доктор Дан — каза Сафиа, — позволете да ви представя на лейди Кара Кенсингтън. Ще се радвате да разберете, че тя също говори английски.
С удоволствие забеляза как кръвта плъзва по страните му от смущение. Предполагаше, че този млад мъж рядко го сварват неподготвен. Тримата прекараха остатъка от следобеда в разговори, обсъждаха последните събития в арабския свят и в своите страни, поговориха и за арабската история. Кара си тръгна преди залез слънце, предстоеше й ранна вечеря с местната търговска камара, но не и преди да обещае помощта си на доктор Дан за неговата експедиция.
— Май най-малкото, което ви дължа, е една вечеря — беше заявил той след това.
— А аз май ще трябва да приема.
Същата вечер двамата вечеряха бавно и спокойно с печена на дървени въглища морска риба и специалния хляб рукхал. Говориха, докато слънцето не потъна в морето и небето не се напълни със звезди.
Това беше първата им среща. Втората се състоя чак след шест месеца, след като Омаха най-после го освободиха от йеменски затвор, задето беше влязъл в свещено за мюсюлманите място без съответното разрешение. Въпреки това усложнение от наказателно естество те продължиха да се виждат — кога по-често, кога по-рядко — на различни места в четири от седемте континента. На Бъдни вечер в семейния му дом в Линкълн, Небраска, той бе паднал на едно коляно и я беше помолил да се омъжи за него. Най-щастливият миг в живота й.
После, месец по-късно, всичко се промени за един миг.
Не искаше да се връща към този последен спомен, затова стана от бюрото да се разведри. Прекалено задушно беше в кабинета й. Имаше нужда да ходи, да се движи. Добре би било да усети бриза в лицето си, пък дори и влажния студ на лондонската зима. Взе си палтото, излезе и заключи.
Кабинетът й се намираше на втория етаж. Стълбите към първия бяха в другия край на крилото, близо до галерия Кенсингтън, което означаваше, че пак ще трябва да мине покрай мястото на експлозията. Нейсе искаше, но нямаше избор.