Тръгна по дългия тъмен коридор, осветен тук-там от червените охранителни лампи. Обикновено се чувстваше добре в празния музей. След шума на посетителите денем привечер мястото излъчваше покой. Тя често се шляеше из галериите, разглеждаше експонатите, черпеше утеха от тежестта на историята.
С това беше свършено.
Големи вентилатори бяха поставени като охранителни кули по цялата дължина на северното крило, въртяха се и мъркаха шумно в напразни опити да разпръснат вонята на обгорено дърво и стопена пластмаса. Отоплителни уреди светеха в оранжево тук-там по пода, оставени да изсушат коридорите и галериите, след като помпите бяха изсмукали по-голямата част от почернялата от сажди вода. От това в коридора жегата беше като влажната горещина в тропиците. Редицата вентилатори едва-едва раздвижваха въздуха.
Токчетата й потропваха по мраморния под, докато минаваше покрай галериите с етнографските колекции на музея — келтската, руската, китайската. Щетите, нанесени от експлозията ставаха все по-тежки, колкото повече наближаваше собствената си галерия — опушени от дима стени, ивици полицейска лента, купчини сметена мазилка, счупено стъкло.
На минаване покрай входа към египетската експозиция Сафиа чу приглушен звън зад себе си, като от счупено стъкло. Спря и погледна през рамо. За миг й се стори, че вижда примигваща светлинка откъм византийската галерия. Взира се дълго. Входът си остана тъмен.
Опита се да потисне растящата паника. Откакто бяха започнали пристъпите, понякога трудно различаваше истинската от фалшивата опасност. Сърцето туптеше в гърлото й, а косъмчетата на ръцете й настръхнаха под повея на близкия вентилатор, който хъхреше астматично.
Фарове на минаваща кола и нищо повече, каза си тя.
Преглътна тревогата си, обърна се и видя едра тъмна фигура в коридора пред галерия Кенсингтън.
Отстъпи и се препъна.
— Сафиа? — Фигурата вдигна фенерче и го включи право срещу нея. — Доктор Ал Мааз.
Тя въздъхна облекчено и тръгна бързо напред, като пазеше с ръка очите си.
— Раян… — Беше шефът на охраната Раян Флеминг. — Мислех, че си си тръгнал.
Той се усмихна и изключи фенерчето.
— Тъкмо се канех да го направя, когато получих съобщение от директор Тайсън. Двама американски учени са настояли да огледат мястото на експлозията. — Той я придружи до входа на галерията.
Вътре две фигури с еднакви работни комбинезони се движеха в тъмната галерия. Единственото осветление идваше от две високи лампи във всяка стая, които хвърляха малки локвички светлина около себе си. Но дори на тази оскъдна светлина инструментите на учените лъщяха ярко. Приличаха и на гайгерови броячи. В едната ръка всеки от тях държеше компактно устройство със светещ компютърен екран, а в другата — дълги около метър черни прътове, свързани към устройствата с навити кабели като на телефон. Бавно обработваха една от стаите, прокарвайки инструментите си по обгорелите стени и купчините отломки.
— Физици от Масачузетския технологичен институт — каза Флеминг. — Кацнали са тази вечер и са дошли тук директно от летището. Нещо много са се разбързали. Тайсън изрично ми нареди да им съдействам по всякакъв начин. „С експресна поща“, ако трябва да цитирам уважавания ни директор. Нека те запозная с тях.
Все още на нокти, Сафиа се опита да се измъкне.
— Наистина трябва вече да се прибирам.
Флеминг беше влязъл в галерията. Един от американци те, висок мъж със смугло лице, го забеляза, после и нея. Свали пръта си и тръгна бързо напред.
— Доктор Ал Мааз, какъв късмет! — Протегна ръка. — Надявах се да поговорим.
Тя стисна ръката му.
— Аз съм доктор Кроу — каза той. — Пейнтър Кроу. Очите му, пронизващи и зорки, бяха лазурносини, гарвановочерната му коса — дълга до раменете. Сафиа забеляза тъмния му тен. Индианец, предположи тя, но пък сините очи противоречаха на този извод. Сигурно беше заради името. Кроу — гарван. Спокойно можеше да мине и за испанец. Имаше и щедра усмивка, макар и някак резервирана.
— Това е колежката ми, доктор Корал Новак.
Жената се здрависа небрежно със Сафиа и кимна едва доловимо. Изглежда нямаше търпение да се върне към работата си.
Двамата не биха могли да бъдат по-различни. В сравнение с тъмната красота на колегата си жената изглеждаше лишена от пигментация, беше като бледа сянка. Кожата й грееше като прясно навалял сняг, устните й бяха тънки, очите — леденосиви. Естествено русата й, почти бяла коса беше подстригана много късо. На ръст беше колкото Сафиа, с тънки кости, но и с някаква сила в снагата, която се усети в крепкото й ръкостискане.