— Н-не… май не. — Погледът и се плъзна трескаво по кървавата сцена, без да спре никъде. Гласът й прозвуча така, сякаш всеки миг ще се пречупи окончателно: — О, Боже, Раян! Застреляха го… долу, на вратата.
Пейнтър погледна към стълбището.
— Има ли още стрелци?
Тя поклати глава с разширени очи.
— Аз… не знам.
Пейнтър се приближи още малко до нея.
— Доктор Ал Мааз — строго каза той, за да привлече остатъците от вниманието й. Тя беше само на крачка от шока. — Чуйте ме. Имаше ли някой друг?
Тя няколко пъти пое дълбоко въздух. От лицето и се излъчваше страх. Потръпна за последно и каза малко по-спокойно:
— Долу… — не. Но Раян…
— Ще ида да видя как е. — Пейнтър се обърна към Корал. — Остани с нея. Аз ще сляза долу и ще сигнализирам на охраната.
Наведе се и взе пистолета на нападателя — Валтер P38. Лично той не би си избрал такова оръжие. Предпочита своя Глок. В момента обаче тежестта на валтера лягаше и идеално в ръката му.
Корал пристъпи по-близо и измъкна намотка въже от купчина с отломки да върже единствения жив пленник.
— Ами нашето прикритие? — прошепна му тя и хвърли поглед към жената, която бяха спасили.
— Просто сме много находчиви учени — отговори той. Едва доловим проблясък на усмивка се появи в очите й, докато се обръщаше.
Пейнтър тръгна към стълбището. Току-виж свикнал с такъв партньор.
Сафиа проследи с поглед мъжа, докато не се скри под нивото на стълбищната площадка. Движеше се толкова безшумно, сякаш се плъзгаше по лед. Кой беше той?
Стон привлече вниманието й обратно към жената. Беше забила коляно в долната част на гърба на последния нападател. Извила бе ръцете му назад, което бе предизвикало и стона на зашеметения пленник. Бързо и вещо стегна с въжето крайниците му. Или имаше опит във връзване на телета, или беше нещо повече от обикновен физик. Отвъд това единично наблюдение любопитството на Сафиа излезе в отпуск.
Тя се съсредоточи върху собственото си дишане. Изглежда все още имаше значителен недостиг на кислород във въздуха въпреки работещите вентилатори. Пот покриваше лицето и тялото й.
Остана до стената, коленете плътно прибрани към тялото, ръцете й обвити около тях. Трябваше да устои на силното си желание да се клати напред-назад. Не й се искаше да изглежда чак толкова луда. Тази мисъл като че ли й помогна да се успокои малко. Освен това внимаваше да не поглежда към двамата мъртви. Онзи мъж щеше да вдигне тревога. Охраната щеше да пристигне с палките, фенерите и утешителното присъствие на много хора.
Междувременно коридорът си оставаше прекалено празен, прекалено тъмен, прекалено влажен. Откри, че погледът й непрекъснато се насочва към стълбището. Раян… Нападението се разигра отново пред очите й, като на филмов запис, само че без звук. Онези искаха желязното сърце, нейната находка, с която толкова се гордееше. Раян беше загинал заради находката. Заради Сафиа.
Отново…
Разтърси я хлип. Притисна ръце към устата си в опит да го потисне и откри, че се задушава.
— Добре ли сте? — попита жената от една крачка разстояние.
Сафиа се сви още повече, тресеше се.
— Нищо не ви застрашава вече. Доктор Кроу ще доведе охраната всеки момент.
Тя все така се свиваше на топка в неистово търсене на безопасност.
— Май ще по-добре да… — Гласът на физичката прекъсна задавено.
Сафиа вдигна лице. Жената стоеше на една крачка от нея, с изправен, сякаш вдървен гръбнак, ръцете отпуснати, главата отметната силно назад. Сякаш се тресеше от горе до долу. Пристъп. Звукът от давене продължаваше.
Сафиа изпълзя на ръце и колене към стълбището, понеже не знаеше какво друго да направи. Какво ставаше?
Тялото на жената внезапно се отпусна и тя падна по очи на пода. В полумрака на коридора малко синьо пламъче припукваше в основата на гръбнака й. Пушек се издигаше от дрехите й. Тя лежеше неподвижно.
Всичко това нямаше никакъв смисъл.
Но когато синьото пламъче угасна, Сафиа забеляза тънка жица. Тя се виеше от падналата жена към една фигура, застанала на три метра нататък по коридора.
Още един маскиран стрелец.
Той държеше някакъв странен пистолет. Сафиа беше виждала такова устройство и преди… във филмите, не в истинския живот. Тазер. Безшумно електрошоково средство за убиване.
Сафиа продължи да пълзи заднишком по гладкия мрамор. Спомни си страха, който я бе обзел на излизане от кабинета й, когато й се стори, че чува нещо, че във византийската галерия примигва светлинка. Не е било от развинтеното и въображение.
Човекът хвърли безполезния вече тазер и тръгна към нея, Сафиа скочи на крака със скорост, родена от адреналина и паниката. Стълбището беше пред нея. Ако стигнеше до него и се добереше до охраняваната зона долу…