После се сети. Самата тя беше забелязала покритите с пластмасови листове отвори в покрива. Те бяха като липсващи зъби в бляскава усмивка. Само един отвор не беше покрит. Стрелецът сигурно се е досетил, че жертвата му е паднала вътре, и сега идваше да провери. Движеше се бързо, съвсем различно от нейното паникьосано пълзене. Приближаваше се към скривалището й с пистолет в ръка.
Какво можеше да направи? Нямаше къде да избяга. Просто да се пусне? Поне сама ще е избрала смъртта си. Сълзи изпълниха очите й. Пръстите я боляха. Трябваше само да се пусне, нищо повече. Но пръстите й отказваха да се разтворят. Паниката я беше вдървила до последното мускулче. Висеше си там, докато мъжът пресече и последното пано.
Забеляза я и се дръпна стреснато назад, после се втренчи в нея.
Засмя се ниско и мрачно.
Този смях стресна Сафиа.
Пистолетът се насочи към челото и.
— Кажи ми комбинацията…
Прозвуча пистолетен изстрел. Изтрещя счупено стъкло.
Сафиа изпищя, изпусна рамката с едната си ръка и увисна на другата. Рамото и пръстите й се усукаха болезнено. Едва тогава забеляза стрелеца на пода долу. Позната фигура. Американецът.
Стоеше с широко разтворени крака и се целеше в нея.
Тя обърна лице нагоре.
Стъкленото пано, върху което беше стоял нападателят, се беше напукало на хиляди парченца и още не се беше разпаднало само заради специалната си обработка. Крадецът се препъна назад и изпусна пистолета. Той литна високо, после се удари силно в напуканото пано. Падна през счупеното стъкло и оттам се запревърта през метрите до мраморния под долу, Крадецът хукна по покрива обратно към ниската стена.
Отдолу американецът стреляше ли, стреляше, стъклени пана се чупеха по пътя на куршумите му. Ала крадецът неизменно оставаше една стъпка напред. Най-накрая стигна до стената и се скри зад нея. Изчезна.
Американецът изруга на висок глас. Затича се и застана под Сафиа, която висеше на една ръка като някакъв прилеп под тавански греди. Само че за разлика от прилепите нямаше криле.
Опита да се хване и с другата ръка за стоманената рамка. Наложи се да се залюлее леко, но накрая все пак успя.
— Държите ли се? — загрижено попита американецът.
— Май нямам голям избор — ядно извика тя. — Нали?
— Ако залюлеете крака — предложи той, — може би ще успеете да ги преметнете през съседната рамка.
Тя разбра какво има предвид. Пое дълбоко дъх… и с тих вик залюля крака, сви колене и ги преметна през гредата.
Болката в ръцете й намаля незабавно с намалената тежест. Наложи се да стисне устни, за да не извика от облекчение.
— Охраната вече се качва при вас.
Сафиа изви врат надолу да погледне американеца. Откри, че ако говори, по-лесно ще удържи желанието да завие като вълк срещу луната.
— Колежката ви… тя…
— Добре е. Поразтърсена е, хубавата й блуза вече за нищо не става, но ще се оправи.
Тя облекчено затвори очи. Слава Богу!… Не би могла да се справи с още една смърт. Не и след Раян. Още няколко пъти дълбоко пое въздух.
— Добре ли сте? — попита американецът.
— Да. Но, доктор Кроу…
— Викай ми Пейнтър… Мисля, че при така стеклите се обстоятелства можем да си говорим на „ти“.
— Май тази нощ два пъти ми спаси живота.
— Така става, като виси човек покрай мен. — Макар че не можеше да я види, Сафиа лесно си представи кривата му усмивка.
— Това не е много смешно.
— По-късно ще стане. — Той отиде да вдигне пистолета на крадеца от пода.
Това напомни нещо на Сафиа.
— Онзи, дето стреля по него… беше жена. Той продължи да оглежда оръжието.
— Знам.
Оръжието беше Зиг Зауер, 45 мм, с гумиран калъф на дръжката за по-сигурен захват. Не е възможно!… Пейнтър затаи дъх и го обърна. Предпазителят беше от дясната страна. Изработен по поръчка за стрелец левичар.
Познаваше този пистолет. Познаваше и стрелеца.
Плъзна поглед по пътечката от натрошени стъкла.
Касандра.
ВТОРА ЧАСТ
ПЯСЪК И МОРЕ
6.
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА
2 декември. 06:42
Международно летище „Хийтроу“
Кара го пресрещна в началото на стълбичката към отворената врата на лиърджета. Запречи пътя и насочи вдървен пръст към фокуса на гнева си.
Гласът й придоби стоманени нотки.
— Искам ясно да се разбере, доктор Кроу, че качите ли се веднъж на този самолет, вече нямате никаква власт. Успяхте да се натресете на тази експедиция, признавам ви го, но присъствието ви определено не е по моя покана.
— Досетих се по топлото посрещане, с което ме удостои вашата глутница корпоративни адвокати — отговори американецът и нагласи на рамото си голямата си туристическа раница. — Кой би се сетил, че няколко костюмари ще дадат такъв решителен отпор.