— Явно не е било достатъчно. Ето ви тук.
Той й се усмихна криво вместо отговор, после сви рамене. Както и преди, не даде никакво обяснение защо американското правителство искаше той и партньорката му да придружат експедицията в Оман. Бяха се появили непреодолими пречки — финансови, законови, дори дипломатически. Всичко това беше допълнително усложнено от медийния цирк, развихрил се около опита за кражба.
Кара винаги бе смятала, че влиянието и е значително, но то бледнееше пред натиска върху експедицията, оказан от Вашингтон. Съединените щати имаха значителни интереси в Оман. Три седмици се беше опитвала да заобиколи бариерите им, но експедицията им беше обречена, освен ако не склонеше да съдейства.
Това, разбира се, още не означаваше, че не си е спечелила отстъпки.
— От тук насетне — твърдо каза тя, — ще бъдете под наше командване.
— Разбрано.
Краткият отговор я ядоса още повече. Оставена без избор, тя отстъпи встрани.
Той остана на мястото си.
— Не е нужно това. Целта ни тук е обща, лейди Кенсингтън. И двамата търсим едно и също.
Тя свъси вежди.
— И какво по-точно?
— Отговори… отговори на загадки. — Погледна я с тези свои пронизващи сини очи, непроницаеми, но не и студени. За пръв път Кара забеляза колко е красив. Не с красотата на модел, а по-скоро с някаква уморена мъжественост, която му идваше отвътре. Косата му беше пусната, тъмна като сянка в пет часа сутринта, макар в момента да беше шест. Долавяше миризмата на афтършейва му, мускусна с нотка на балсам. Или пък самият той си миришеше така?
Кара запази лицето си неподвижно, гласа — равен.
— И на коя загадка търсите отговор вие, доктор Кроу?
Той не мигна.
— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейди Кенсингтън. Каква загадка преследвате вие? Със сигурност ви води нещо повече от академичен интерес към стари гробници.
Кара смръщи още повече чело, очите й засвяткаха. Президенти на мултинационални корпорации вехнеха под този поглед. Пейнтър Кроу остана незасегнат.
Най-накрая той пристъпи напред и се качи по стълбичката на Лиърджета. Но не и преди да добави една последна загадъчна забележка:
— Струва ми се, че и двамата имаме тайни, които бихме искали да запазим за себе си… поне засега.
Тя го изгледа в гръб, докато се качваше.
Веднага го последва колежката му доктор Корал Новак. Беше висока, атлетична, с удобен сив костюм. Носеше подобна раница с лични вещи. Куфарите и екипировката на учените вече бяха натоварени. Очите на жената се плъзнаха любопитно по дължината на самолета.
Кара ги проследи намръщено, докато не се скриха вътре. Макар да твърдяха, че са обикновени физици и работят за американското правителство, тя веднага бе забелязала печата на военната подготовка, която прозираше във всичко — жилавия атлетизъм, суровия поглед, острите ръбове на костюмите им. Движеха се заедно, в унисон, небрежно и в същото време нащрек, пазеха си един друг гърбовете. Сигурно дори не съзнаваха всичко това.
А да не забравя и битката в музея. Беше чула подробния доклад за убийството на Раян Флеминг и опита да бъде откраднато желязното сърце. Ако не беше намесата на тези двамата, всичко щеше да бъде загубено. Въпреки очевидните преструвки на доктор Кроу Кара му беше длъжница — и не само за опазването на артефакта. Погледна през пистата към отварящата се врата на терминала.
Сафиа бързаше към Лиърджета с куфарче в ръка. Ако двамата американци не бяха в музея по онова време, Сафиа със сигурност не би оцеляла.
И въпреки това приятелката й не се беше отървала съвсем невредима след онази нощ. Ужасът, кръвопролитието, смъртта бяха пречупили нещо у Сафиа. Вече не протестираше срещу включването си в експедицията, но избягваше да говори за промяната в решението си. Беше обяснила троснато — „Вече няма значение“.
Сафиа се приближи до самолета.
— Аз ли съм последна?
— Всички са на борда. — Кара посегна към багажа й. Сафиа скъси дръжката на куфара с колелца и го вдигна сама.
— Аз ще го кача.
Кара не спори. Знаеше какво има в куфара. Желязното сърце в предпазна гумирана шушулка, изработена по размерите му. Сафиа не допускаше никого до него — не за да го защити, а сякаш то беше товар, който тя трябваше да носи. Кръвният му данък беше само и единствено неин. Нейно откритие, нейна отговорност.
Вината я засенчваше като траурен покров. Раян Флеминг и беше приятел. Убит пред очите й. Заради парче желязо, което тя беше открила.
Кара въздъхна и я последва по стълбичката.