Лесно би било да го прекрачи онази вечер на площадката, но навремето и тя като котето се беше оказала изоставена и сама. Тогава и нея я бяха прибрали. Също като Били, и тя бе станала част от онзи дом — но нито един от двамата не беше опитомен докрай, запазвайки предпочитанията си към дивите места и изгубените краища на света.
Ала всичко това беше свършило с една експлозия в слънчев пролетен ден.
Всичко бе станало по нейна вина… Плач и писъци изпълниха отново главата й, сливайки се със сирените.
Като дишаше трудно, Сафиа протегна ръка към нощната лампа, малка имитация на Тифани с водни кончета от цветно стъкло. Натисна няколко пъти ключа, но лампата не светна. Нямаше ток. Бурята сигурно беше прекъснала електропровода.
Може би за това беше врявата долу. Дано да е нещо толкова простичко.
Стана от леглото — боса, но с топла бархетна нощница до коленете. Отиде до прозореца и нагласи щорите така, че да надзърне към улицата долу. Апартаментът й беше на четвъртия етаж.
Обикновено тихата и достопочтена улица с метални лампи и широки тротоари се беше превърнала в сюрреалистично бойно поле. Пожарни и полицейски коли препречваха улицата. Дим се стелеше въпреки дъжда, но поне силната буря се беше превърнала в обичайния лондонски ръмеж. Понеже уличните лампи тъмнееха, единствената светлина идваше от въртящите се лампи върху покривите на специалните автомобили. Надолу по улицата обаче по-наситен червеникав блясък си пробиваше път през дима и тъмнината.
Пожар.
Сърцето на Сафиа заби по-бързо, дъхът й се задави — не от стари ужаси, а от новороден страх за настоящето. Музеят! Дръпна трескаво вървите на щорите, вдигна ги догоре и отвори прозореца. Наведе се в дъжда, без да забелязва ледените капки.
Британският музей беше съвсем наблизо. Не можеше да повярва на очите си. Североизточният ъгъл на музея представляваше обгърната от огън развалина. Пламъци изригваха от изпотрошени прозорци по горните етажи, дим излизаше на плътни колони. Мъже с дихателни маски влачеха маркучи. Дебели водни струи се издигаха нависоко. Стълби се възправяха във въздуха от задната страна на пожарните коли.
Най-страшна беше дупката, зейнала на втория етаж в североизточния ъгъл. Отломки и почернели буци цимент лежаха пръснати по уличното платно. Явно не беше чула експлозията или я беше взела за поредната гръмотевица. Но не гръмотевица беше причинила това.
Повече приличаше на бомба… на терористичен акт. Пак ли…
Усети как коленете и се подгъват. Северното крило… нейното крило. Знаеше, че димящата дупка води към галерията в дъното. Цялата й работа, цял живот изследвания, колекцията, стотици антики от родната й земя! Твърде много беше, за да го проумее. Заради неспособността да повярва гледката ставаше някак нереална, лош сън, от който всеки момент ще се събуди.
Дръпна се назад в безопасността и разумността на стаята си. Обърна гръб на виковете и трептящите светлини. В мрака водните кончета от цветно стъкло оживяха. Тя ги зяпна, неспособна за миг да проумее какво става, после се сети. Токът беше дошъл.
В същия миг телефонът на нощното й шкафче иззвъня и я стресна.
Били вдигна глава от одеялото, наострил уши. Сафиа направи няколко бързи крачки към телефона и вдигна слушалката.
— Ало?
Гласът беше строг, делови.
— Доктор Ал Мааз?
— Д-да?
— Обажда се капитан Хоугън. В музея стана инцидент.
— Инцидент? — Каквото и да се беше случило, определено не беше просто „инцидент“.
— Да, директорът на музея помоли да ви повикам на работна среща. Ще можете ли да дойдете?
— Да, капитане. Тръгвам веднага.
— Добре. Ще оставя името ви при охраната. — Телефонът изпука, когато капитанът затвори.
Сафиа плъзна поглед из спалнята си. Били удряше опашка с типично котешко раздразнение от непрестанните прекъсвания.
— Няма да се бавя много — измърмори тя, без да е сигурна дали казва истината.
Сирените продължаваха да вият под прозореца й.
Паниката, която я беше събудила, упорито отказваше да изчезне напълно. Светогледът й, сигурността на работата й в спарените коридори на музея бяха разклатени. Преди четири години беше избягала от един свят, където жени прикрепяха бомби към гърдите си. Беше избягала при безопасността и реда на академичния живот, изоставила бе работата на терен в полза на теоретичните изследвания, зарязала беше кирките и лопатите в полза на компютрите и разпечатките. Беше си изкопала малка ниша в музея, в която се чувстваше на сигурно място. Беше си създала дом тук.